През дългата си кариера в киното и театър той изигра десетки роли
Напусна ни един велик актьор – Борис Луканов, съобщиха от Министерството на културата.
Той оставя безброй талантливи роли в киното, легендарни превъплъщения в театъра, спомена за невероятната му любов към изкуството.
„Играе ми се“, каза Борис Луканов неотдавна. И игра до последните си дни.
Борис Луканов е роден на 15 юни 1936 г. в Ловеч. Първата му роля е на Леополд Шубер в пиесата „Разлом“ на Борис Лавренов. Поставена е от учителя по български език и литература Трифон Хинов. Завършва специалност „актьорско майсторство“ във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев.
Като д-р Александър Пеев заедно с Васил Михайлов в кадър от „Сами сред вълци”, реж. Зако Хеския
Започва актьорската си кариера в Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин. Играе още във Варненски общински театър Варна (1961 – 1982) и Народния театър „Иван Вазов“ от 1982 г. Актьор на свободна практика от 2000 г. във „Варненския театър“ и в София. Член е на Съюза на артистите в България и Съюза на българските филмови дейци. Участва в 48 български игрални филма. Луканов участва в „Легенда за Паисий“, „Мера според мера“, „Борис I“ ,“На всеки километър“ и много други. Участва в испанска и френска продукция, в които партнира на Майкъл Куин и Кристоф Ламбер.
С внучката си Станислава
През 2016 г. той получи „Аскеер“ за цялостно творчество.
През 2019 г. актьорът представи книгата си „Монолози” книга – съдба, в която хронологията на житейските лутания събират парче по парче пъзела на един богат живот. Това е и снимка на едно поколение, което отдаде и отдава живителните си сокове на голямата сцена. Книгата е и философски отпечатък във всеки един от визираните моменти по нейните страници.
Снимка: Стефан Щерев
В книгата Луканов споделя:
„Есента на 2018 – все повече се връщам към спомените си и със страх поглеждам към бъдещето.”
„Ако нямаш настояще, какъв смисъл има историята?”
„Какво ме е подтикнало към театъра – малко сантименталност, малко романтика. Сега, като че ли не съм съвсем сигурен в такова обяснение, но не намирам друга истина.”
„Да започна с моя професор Стефан Сърчаджиев – Сърчо. Много от големите имена в нашия театър са му били ученици. Бе талантлив и обаятелен. Имаше забележителна постановка, по наше време, такава беше „В полите на Витоша”. Сценичните решения идваха при него Свише – някак леко и изведнъж. В Сатиричния театър, чийто основател бе, поиска да се даде допълнителен антракт на една премиера – беше го осенила идея за финал на представлението. Получи се чудесно.”
„Поради приятелството ми с Васил Кисимов имах щастието да бъда много пъти близо до бай Косьо Кисимов, да наблюдавам неговите безкрайни игри, изпълващи всекидневието му и носещи някакъв особен смисъл. Той беше едновременно до нас и същевременно в някакво друго измерение. Стояхме дълги вечери в парка на двореца в Балчик, където обикновено почиваше. Учеше ни как да усещаме звездното небе. Така ни водеше из космоса, че се чувствах някъде там, в безкрая.”
„Имам афинитет към литература и кино, които внушават достоверност. Киното изглежда усети моята слабост към документа и ми предложи поредица от исторически образи.”
„… Смисълът на нашата професия е в търсене на истината. Знам го от времето, когато си позволявах да давам интервюта, от преди тридесет години. Истината, която можем да произнесем от сцената. Има нещо парадоксално, нашата професия е …лъжа. Тя е толкова лъжлива, която официално се натрапва. Но лъжата, която ние излъчваме на сцената – пием уиски, пък то е чай, замъкът отзад е картонен, за тази лъжа хората си плащат, намирам я благодарна. Тази лъжа внушава добри неща. Всъщност изкуството започва от момента на измислицата. Затова има толкова Хамлети, толкова Жулиети, защото всеки по някакъв начин търси път към образа, себе си и времето.“
ARTDAY.BG
