Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) или Ведбал (17 септември 1898 – 18 юни 1923) е роден в град Кукуш, днешна Гърция. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в крайните източни квартали на София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар. Поетът е ярък представител на постсимволизма в българската литература. Писателската му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт (едва на 25-годишна възраст), той се слави като доста продуктивен автор – едно от последните издания на събраните му съчинения се състоят от осем тома.
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец и написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. поетът издъхва. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мене!“
— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
