Академик Боян Асенов Биолчев е роден на 11.12.1942 г. в София, където завършва 7-ма гимназия, след което следва полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962-1968), защитавайки магистърска степен при проф. Кажимеж Вика. От 1972 г. преподава сравнително славянско литературознание, история на полската литература, странознание на Полша и други дисциплини в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация на тема „Драматургията на Станислав Виспянски, енциклопедист на неоромантизма“ (1978). Хабилитира се с книгата „Пътят на едно възраждане. Самобитност и европейски традиции в поезията на полския Ренесанс“ (1982). Става доктор на филологическите науки с труда „Отвъд мита. Адам Бернард Мицкевич – между осанката на народния пророк и Homo ludens“ (1996). Доцент е от 1982 г., професор – от 1996 г. и академик на Световна академия „Платон“ – от 2002 г. Заместник-ректор е на СУ „Св. Климент Охридски“ (1991-1993), ръководител на Катедра по славянски литератури (1992-1995), декан на Факултета по славянски филологии (1995-1999), ректор с два мандата на СУ „Св. Климент Охридски“ (1999-2003 и 2004-2007). От 1998 г. е председател на секция по Сравнително литературознание към Световния съвет на славистите. Член е на борда на директорите на Институт за балкански изследвания в Бостън, САЩ. Главен редактор е на в. „Софийски университет“ (1980-1991), член на редколегията на сп. „Летописи“ (1991-1997) и член на редакционния съвет на в. „Литературен вестник“ (от 1996). Автор е на над 200 научни публикации – студии, статии, предговори, научни съобщения. Автор е на 20-тина белетристични книги – сборници с къси разкази („Пробуждане“, „Зуброва трева“, „Бюро намерени вещи през 2001 г.“, „Внезапна арена“, „Писма от рая“ и „Листа от ада“, „Държавата Урария“, „Усещане за България“, „Сладко нищо“, „Белег“), сборници с новели („Сапфир“, „Холтер-87“, „Мираж под наем“, „Нищо за продан“), романи („Очите плачат различно“, „Сатурнов кръг“, „Амазонката на Варое“), книги за деца („Градината на чичо Блум“ и „Божко Еколожко“). Автор е на филмови сценарии за игрално и документално кино („Войната свършва днес“, „Славянската цивилизация“, „Мъжка история“, „Тайната на дяволското оръжие“, „Вик за помощ“, „Раздяла за трима“, „Племенникът-чужденец“, „Леденият континент“, „Черно на бяло“ и мн. др.). Освен като професор по славянски литератури и ректор на Софийския университет, като писател, който е автор на социално-психологична и политико-сатирична проза, Боян Биолчев е известен и като привърженик на спорта – ски, подводен риболов, футбол…
От първо лице:
„Аз съм от хората, които обичат да се изненадват от самия себе си и когато ми се случи наистина да се изненадам, съм щастлив. Разбира се, ако човек е перманентно щастлив, значи си е съвършен идиот.”
„Това са двете основни качества на спорта. Тръгваш с намерението да си пръв, а след това се научаваш да понасяш загубата.”
„Аз отначало бях много раним. И понеже съм възпитан в семейството ми да търся вината винаги в себе си, даже имах и комплекси от агресивното поведение на някои хора към мен. С годините разбрах, че се дразнят не на това, което съм, а на това, което правя. Яд ги е, че върша нещо и има резултати. Аз самият изпитвам удовлетворение и радост, когато видя, че някой човек може. Мигновено се респектирам от дарбата.”
„Ако нямаш цел, тръгни на път, за да я намериш. Не целта е важна, а пътят сам за себе си. Човекът е така устроен, че непрекъснато трябва да надниква в други пространства – и в реалния видим свят, и вътре в душата си. Ако нямаш следваща цел, смисълът на предишната се занулява.”
„Влагай средства и национална енергия в наука и ще имаш плод от високоинтелигентната част на населението. Или прави революции и ползвай ниския мозък. Това са двата варианта. Колкото по-бързо българският ум получи приоритетите да направлява, не да ръководи, да направлява, толкова по-добре.”
„Много съм получил от спорта, който ме е обдарил и с умението да губя.”
„Науката се прави не от революционери, а от хора, които са се събудили случайно с гениална мисъл в главата. Само средният мозък измисля революции. Защото не може да се вдене с нищо свое, а да разруши направеното и да каже, че оттук нататък започва светът. От революциите остава само кръв на паважа и – както са се изразили във Франция – писоари.”
