„Апартамент 614“, Татяна дьо Роне
превод Надя Баева, издателство „Обсидиан“
„Вдигнаха се огромни облаци от златист прах, който плъзна като пипала в ледения въздух към реката и към събралите се тълпи, и хората започнаха да аплодират – ръкопляскаха, свиркаха, дори подвикваха. Очите на Полин пареха от дима и праха и тя не можеше да проумее възторга им. Спомни си предупреждението на Ник, че може да се разчувства много, и ето че той себе оказал прав, защото сред тази купчина отломки и спомени лежеше и част от нея самата.“
Това е нещо като публична екзекуция на здание: една от знаковите забележителности на Рино, хотел „Мейпс“, е взривена след дълго и внимателно планиране. Хотелът е необитаем и пустее, а след сриването му на негово място ще се издигнат нови модерни сгради. Събарянето му е организирано като сензационно зрелище и в часа на събитието там се събират като на последно бдение хиляди хора. Полин Базле е сред тях, за да се сбогува с част от личната си история, с по-младото си аз.
Преди 40 години Полин е била на 21-годишна красавица, но днес тя никак не би желала да се върне в онова време. По онова време тя е била в нещастна безизходица. Заета е с унизителна нископлатена работа, но за да не загуби и нея, е принудена да търпи натрапничеството на противния баща на детето си. Няма никакви изгледи да продължи образованието си и да осъществи мечтата си да стане ветеринарен лекар.
Всичко се променя, когато я изпращат да почисти апартамент 614, в който се е нанесла една изтощена и видимо болна жена с разбито сърце, която има отвратителни хигиенни навици, невъзмутимо се разхожда чисто гола пред камериерката и прокарва с шампански цели шепи успокоителни още от събуждането си. Това е мисис Милър. Мисис Артър Милър, известна още като Зелда Зонк, Норма Джийн, или иначе казано – Мерилин Монро.
Романът не е за кинозвездата, а за камериерката; но Мерилин с удивителната си харизма завладява пространството както с присъствието си, така и със своята липса. Аурата й променя настроения и намерения. Когато е изкусително гримирана и пее, когато е измъчена и плаче, когато не може да стане от леглото от сърдечна мъка – всеки неин образ поразява.
Майсторството на Татяна дьо Роне да изгражда образи и да развива характерите на героите е забележително. Историята тече в няколко времеви потока и като е известен какво предстои, читателят се чувства като свидетел – всезнаещ, но безсилен да се намеси. Събитията ангажират емоционално, но неусетно се запознаваме и с исторически факти, биографични случки и факти за живота на кинозвездите, за американското общество от средата на ХХ век, за филмовата индустрия, та чак до действията на активистите за защита на дивите мустанги.
Неусетно и ние се поддаваме на чара на Мерилин Монро и приемаме осъзнатия риск тя да разбие сърцата ни.
ARTDAY.BG
