Дамян Дамянов е от авторите, които имат свое специално място в сърцата ни. Поезия, наситена с живот, с обич, с дихание и сила. Потапяш се в нея и откриваш себе си. Настръхваш и се понасяш на крилете на вдъхновението, нежността и словото. Това е поезията на Дамян Дамянов, която вълнува, зарежда и пленява със своя ярък пламък. Съкровища на поетичното изкуство, събрани в 38 стихосбирки, поеми, разкази, романи, есета и импресии – това е наследството на великия поет.
Животът на Дамян Дамянов е безусловно посветен на думите. Роден е на 18 януари в Сливен през 1935 г., където завършва и средното си образование, а след това изучава българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Литературата е неговата стихия, неговият път, неговата страст. Става литературен консултант във в. „Народна младеж“, редактор е в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“, „Народен деятел на културата“, лауреат на Димитровска награда, пише и публикува стихотворения. Най-голямото признание, което получава, е през 1997 г. – две години преди смъртта му, когато е удостоен с наградата „Иван Вазов“ за цялостното му творчество. И действително – произведенията му са незаменима част от българското литературно богатство.
През 1978 г. написва романа за деца „Хвърчилото се връща. Разкази за едно детство“, а през 1983 г. публикува и „почти романа“ си „Таванът“. Пише още „Живей така, че…“ – есета, импресии и силуети, както и лиричната хроника „И моята България пътува“, пътни бележки, разказите „Сбогом, бързам! Проза и не съвсем“ и драматичната поема „Преди всичко любов“. А в книгата си „Тетрадка по всичко“ излага възгледите си по актуални проблеми.
Облика на неговата лирика рисуват стихосбирки като „Очакване“, „Поема за щастието“, „Стени“, „Пред олтара на слънцето“, „Като тревата“, „Коленича пред тебе“, „И си отива лятото“, „Ти приличаш на моя сълза“, „Вчера по същото време“, „Молба към света“, „Радостно, тъжно и весело“, „Ще има връщане“, „Стигат ми солта и хляба“, „Отворен кръг“, „Живей, измислице любов“, „Всеки делник има красота“, „Молитва в полунощ“, „Приказка“, „Иска ми се да живея“, „Остани тази нощ“, „Когато те измислих“, „До себе си ме възнеси“, „Душа без покрив“, „Обича ме, не ме обича“.
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и зъл е на живота ребусът –
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!
ВИК
Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!
Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре е пепел
ще ни стори във своя пожар.
Казвам „Бягай!“, а всъщност протягам
две ръце: „Остани в моя ден!“…
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!
„Аз исках да ти кажа две слова – сърцето ми да разбереш от тях…“
ARTDAY.BG
