6 септември 2007 г. може би беше най-тъжният ден за съвременната опера. След тежка битка за живот Лучано Павароти си отиде и накара милиони хора по света да страдат. Беше на 72, а талантът му и любовта на меломаните от цял свят имаха космически измерения.
Мъжът с огромно тяло, с още по-огромен глас, с очи и усмивка на дете не само стигна най-високите върхове на музиката, а и направи това, за което трябва да му благодарят поколения наред – върна на оперното изкуство популярността. Обвиняваха го, че пее по стадиони, но за него (и за съмишлениците му от „Тримата тенори” Пласидо Доминго и Хосе Карерас) мястото нямаше значение – важни бяха музиката и професионализмът. С тях увличаше музиканти от различни стилове и превръщаше концертите „Павароти и приятели” в празник.
Навсякъде го посрещаха като суперзвезда, защото освен преданост към музиката, излъчваше жизнерадост, магнетизъм и топлота. Ариите му се лееха толкова леко, сякаш пееше детски песни, а той изпълняваше най-трудния теноров репертоар.
Празник беше и всеки негов спектакъл на световните оперни сцени. Всички разказват какъв изключителен партньор е бил Павароти. Включително за сопраното Райна Кабаиванска. Затова не друг, а именно българската маестра откри с „Аве, Мария” траурната церемония в памет на „любимия Лучано” в края на лятото на 2007-а в Модена, Италия.
Павароти, който продължава да кара всеки да настръхва от неговото „Vinchero” („Ще победя” – финалът от прочутата ария от операта „Турандот” на Пучини) наистина е победител. Девет години след смъртта му неговото изпълнение на „Nessun Dorma” е сред най-гледаните и най-слушаните в интернет (виж приложения видеоклип).
В деня на неговата кончина си спомняме за Лучано Павароти с откъси от негови откровени интервюта:
„Не ти е нужен мозък, за да слушаш музика.”
„Питат ме защо пея. Пея, защото не мога да не го правя.”
„Баща ми също пееше. И той имаше вълшебен глас, сто пъти по-добър от моя. Но се е страхувал от кариерата на певец. Същото мога да кажа и за моя фризьор, и за съседа пекар – те също имаха прекрасни гласове. Ако нямаш железни нерви, никога няма да станеш певец.”
„Преди време когато вкъщи звъннеше телефонът и аз вдигнех слушалката, обикновено ме питаха: „Извинете, съпругът ви вкъщи ли е?”
„Бих казал, че операта прилича на конна езда с препятствия. Дистанцията е еднаква за всички, но винаги има един, който ще я преодолее пръв.”
„Постигнах в живота си всичко, за което можех само да мечтая, и дори повече.”
„Вижте, звезда не се става за една нощ или седмица. За това е нужно цяло десетилетие, а понякога и две.”
„Изпитвам огромно удоволствие от живота и вероятно заради това привличам хората.”
„Аз съм мажорен тип човек. Минорното винаги го държа встрани от мен. За мен животът винаги е наполовина пълен, а не наполовина празен.”
„Отслабвам заради изкуството.”
„Запомнете: именно смъртта прави една опера незабравимо произведение.”
„Ако зависеше от мен, щях да разреша жените да управляват света.”
„Пътят към сцената е като път към устата на вълка.”
„Честно казано, първоначално живеех с мисълта, че ще се пенсионирам на 60 години. Мислех си: „Нима бих могъл да пея след това? Как ще изглеждам на сцената, ако докато пея, от мен започне да се сипе пясък?” Но сега получавам наслада от концерта, гласът ми е постарому силен, хората все така искат да ме виждат.”
„Огромно удовлетворение ми донесе едно писмо, в което пишеше: „Благодаря, Лучано, че ме приближи до великата музика. Никога в живота си не бих влязъл в театъра, ако не бях слушал твой запис или гледал твой спектакъл по телевизията.” Ето, това е резултатът, към който се стремя.”
Заглавна снимка: Портрет на Павароти, Nelson Shanks
ARTday.bg
