„Ако се родиш жена“ събира по страниците си едни от най-значимите статии и интервюта на италианската журналистка и писателка Ориана Фалачи. Основната тема е за това какво е да си жена през 20-и век, но в отговорите на събеседниците на Фалачи почти навсякъде прозират и големите събития, големите конфликти и теми на столетието. Самите разговори са проведени между 1955-а и 1974 година. Сред събеседниците на Фалачи са например Коко Шанел, Индира Ганди, но също и Голда Меир – първата жена министър-председател на Израел в периода от 1969-а до 1974 година.
Точно Меир изнася на своите плещи и т. нар. Октомврийска война от 1973-а, в която Израел е атакуван едновременно от Египет и Сирия. Началото на военните действия е на Йом Кипур – денят за опрощаване на греховете според еврейския календар. Краят им три седмици по-късно носи много смърт и още разделение.
Половин век по-късно сме свидетели сякаш на повторение от онази епоха – затова и думите, казани от Голда Меир пред Ориана Фалачи, са толкова живи.
– Госпожо Меир, но кога ще настъпи мир в Близкия изток? Ще станем ли свидетели на този мир в течение на нашия живот?
– Вие да, мисля. Може би… Аз със сигурност не. Аз мисля, че войната в Близкия изток ще продължи още дълги, дълги години. И ще ви кажа защо. Заради безразличието, с което арабските лидери изпращат на смърт своите хора, заради незачитането на човешкия живот, заради неспособността на арабските народи да се опълчат и да кажат „Стига!“. Спомняте ли си, когато Хрушчов разобличи престъпленията на Сталин по време на ХХ конгрес на комунистите? Откъм дъното на залата се извиси глас и каза: „Другарю Хрушчов, а ти къде беше?“. Хрушчов огледа внимателно в търсене на някое лице, не го намери и попита: „Кой се обади?“. Никой не отговори. „Кой се обади?“ – попита отново Хрушчов. И отново никакъв отговор. Тогава Хрушчов възкликна: „Другарю, бях там, където си ти сега.“ Е, арабският народ е точно там, където е бил Хрушчов, където е бил онзи, който го е упреквал, без да има смелост да покаже лицето си. До мир с арабите би могло да се стигне само ако те претърпят някаква еволюция, включваща демокрацията. Но откъдето и да ги погледна, не виждам и помен от демокрация. Виждам само диктаторски режими. А един диктатор не трябва да дава отчет на народа си защо не му е подсигурил мир. Не трябва да се отчита и за мъртвите. … Ние обаче…
– Вие обаче?…
– Погледнете тези пет тома. Съдържат снимката и биографията на всеки войник, мъж или жена, загинали във война. За нас всяка човешка смърт е трагедия. Ние не обичаме войните дори и когато побеждаваме в тях. След последната по нашите улици нямаше радост. Нямаше танци, песни, нито празнуване. И трябваше да видите нашите войници, завръщащи се след победата. Всеки от тях беше олицетворение на тъгата. Не само защото бяха видели да умират техните братя, но защото е трябвало да убиват своите врагове. Много от тях се затваряха в стаите си и не говореха с никого. Или пък отваряха уста, за да повтарят като в припев: „Трябваше да стрелям. Убивах.“ Точно обратното на арабите. След войната предложихме на египтяните размяна на военнопленници. Седемдесет от техните срещу десет наши. Отговориха: „Но вашите са кадрови войници, а нашите фелахи! Невъзможно.“ Фелахи, селяни. Боя се…“
Из „Ако се родиш жена“ в превод на Иво Йонков
Снимка: History.com
ARTDAY.BG
