Да раздава обич чрез творчеството си – на близки, приятели и непознати, в чиито очи обаче открива доброта. На това се е посветила Вида Пиронкова – известен композитор, пианист, поет, певица, журналист, музикален редактор, майстор и на бижута, галерист. Заложбите й са многобройни, а вероятно освен талантът й, за тях й помага й вечният й оптимизъм, както и интересът към историята, философията, астрологията, природата. Родена е в първия ден на един от най-слънчевите месеци – юни в един от най-древните, културни, бохемски градове – Пловдив, в прочутия пловдивски род Пиронкови.
От малка Вида се е посветила на високото изкуство, на класическата музика, на пианото. От родителите си е научена, че истинският и отдаден творец не може да получи нищо даром, той трябва да постигне всичко сам с неуморен труд, борба и дори лишения. Вида Пиронкова пише музика и текстове за песни за едни от най-големите ни поп певци. Твори в областта и на камерната музика, пише музика за спектакли, за филми и за мюзикъли. Вида Пиронкова в момента е редактор „Култура“ на списание DIVA!
В началото на декември бе пусната новата й песен “Слънце ти, аз луна“, в изпълнение на Борис Илиев, като бе представен и клипът към нея. За вдъхновението, за любовта, за свободата на твореца и борбата за култура, за коледния дух и новите проекти – по тези теми Lupa.bg разговаря с Вида Пиронкова.
– Г-жо Пиронкова, през последните години в навечерието на Коледа пускате нова песен. И тази година спазихте традицията и съвсем наскоро излезе песента ви „Слънце ти, аз луна”. Има ли интересна история около създаването й и защо посветихте песента на съпруга си?
– Преди Рождество наистина обичам да пускам песни. Те не винаги са коледни, но миналата година беше коледна. Зимата е много активно време за всички творци. През лятото всички са на почивки, на море, на плаж. И през горещите дни не се твори хубаво, докато зимата и есента имат един уют, една топлина и излъчват по-особени състояния, в които влиза творецът. Това е нашият период за творчество. Има много интересна история около създаването на „Слънце ти, аз луна”. Това е проект от 10 много красиви песни, който се казва „Песен без край”. С него през 2020 г. кандидатствах във фонд „Култура” на Музикаутор и те ме подпомогнаха.
След това направих няколко концерта, където сама пеех и свирих песните си. От проекта има реализирани няколко песни – дуетът между Христо Мутафчиев и Роберта – „Таен остров”, втората песен „Ще сложа край” я изпях аз, тъй като заради текста никой не поиска да я изпее, защото е бунтарски. Приятели и колеги ми помогнаха да я запиша и да направим клип. С гордост я пях и свирих по време на протестите през 2020 г. Третата песен – „След нея“ я изпя в началото на тази година Йорданка Христова, а „Слънце ти, аз луна” я дадох на певеца Борис Илиев – млад, красив, талантлив, работлив и възпитан мъж. Освен текста, който много му хареса, на него му допадна и темата с пианото, което звучи в песента – това съчетание между предкласика и романтизъм.
Песента е посветена на моя мил съпруг Хараламбос. В „Слънце ти, аз луна“ е заложено, че аз пея на него. Във всеки мой текст и във всяка моя песен това са лично изживени състояния. Те и затова достигат до хората, защото са нормални човешки взаимоотношения, чувства, емоции, които всеки един човек изживява. В текста става дума, че любовта е като фара, който ни заслепява и тогава ослепяваме за нея и ставаме две птици в една.
И заедно вървим през житейските бури и вече на брега на есента, когато е нашата зряла възраст, ние гледаме усмивките на децата си, които ни се усмихват. Това е щастието. Последствията на тази бурна любов, осветявана от фара, е младостта в очите на нашите деца и тяхното щастие.
– Бихте ли повдигнали завесата на личния си живот – какъв човек е съпругът ви, с когото скрепихте българо-гръцката дружба?
– Той е много мъдър човек и никога с нищо не се е опитвал да ме ограничава, винаги ми е давал и дава най-точните съвети в тежки за мен моменти. Бабис е и безпристрастен оценител, с много висок критерий, на творчеството ми, и когато каже: „Тази песен ще стане хит“, то тя става. Или – „Тази музика е прекрасна“, то тя наистина е такава. Много държи на поезията и текстовете ми. От него знам, защото ми е разказвал дълго, че в Гърция, песните им затова са обичани и пети с години от всички, заради смислените текстове, обикновено писани от големи поети – били те любовни или социални – цялата нация ги запява.
Често сме дискутирали, че социалните текстове в песните, тези, които са близо до ежедневните проблеми на народа, са най-тачени.
Обещала съм му да напиша такива песен, въпреки че ние българите нямаме тези традиции. Но истината е, че когато пуснах песента ми „Ще сложа край“, която има тази социална насоченост, много гръцки приятели и познати ми се обадиха да изразят подкрепата и възхищението си, а аз бях щастлива!
С Бабис, много се обичаме и на 20 март правим 20-годишнина от сватбата ни и ще се наложи да му напиша нова песен за този повод, и най-вероятно ще е на гръцки!
– Защо решихте да се занимавате с музика?
– Аз съм обучен и образован музикант, отделил 30 години на образованието си по музика, което обаче продължава и с натрупването на опит. Навремето баща ми (бележитият художник Енчо Пиронков, б.а.) обичаше да казва: „Аз съм инвестирал страшно много в теб и в твоето образование”, което е абсолютната истина. Освен че учех в Музикалното училище, ходех и на частни уроци, това беше денонощен труд. Няма събота, няма неделя, няма почивни дни, няма ваканции, няма Коледа. Ти си на пианото и свириш или пък пишеш музика.
Бях на 14 години, когато татко ми каза: „Ти ще станеш композитор.“
Започваш да гледаш как са писали големите, гледаш Бах, гледаш твоя любим Шопен, гледаш Шуберт. Гледаш как върви мелодичната линия, как върви хармонията, как върви полифонията, какви хватки има вътре. И почваш да пишеш и да си го повтаряш. И като го повториш 100 пъти, след две години ще станеш композитор”. Точно така стана и до ден днешен аз съм последовател на моите любими Бах и Шопен. Шопен като романтизъм и като мелодик, което е силно заложено при мен, а Бах е като старогръцкия за всички други езици. Научиш ли тези закони, следваш ли ги, започнеш ли да боравиш с тях свободно, може да се каже, че си овладял композиционната техника. Нарушиш ли ги, излизаш извън хармонията.
– Кои са вашите учители, които ви дадоха най-ценните съвети в първите ви стъпки като композитор?
– Когато бях 20-годишна почуках на вратата на Ценко Минкин, който сега е председател на Съюза на композиторите. Ходих на уроци и при него, и при Александър Текелиев, който ни беше съсед, и при Виктор Чучков. Но и тримата ми казаха: „Какво има да те учим?” Ценко Минкин ми го обясни най-добре: „Композицията е като любовта – или го имаш, или го нямаш. Някой да те научи как се прави любов – забрави! Плюс това ти си се справила прекрасно. Няма какво да се намесвам.” Придобих самочувствие още като съвсем млада. По това време се явих и на Младежки конкурс за рок и поп песен с песента „Някой ден“ по текст на Маргарита Петкова и спечелих награда. Там се запознах с Васил Петров и започнахме да работим заедно.
През 1993 г. спечелих Наградата на журналистите на Международния песенен фестивал „Златният Орфей“ за песента „Ела“, която е по моя музика и по мой текст. Песента я изпълни една италианка. Тото Кутуньо, който гостува на фестивала, лично дойде да ме поздрави. Качи се на сцената, целува ми ръка и каза: „Много съм възхитен от песента. Как е възможно толкова красива, млада жена да създаде такава песен“. Аз се възгордях.
По същото време бях изпратила песен в САЩ. И радио „Гласът на Америка“ много хареса песента, която се казваше “Kiss My Dream“. Въртяха я много често. Първия път, когато ми се обадиха от радиото и ми съобщиха, че пускат песента ми, не можех да повярвам. Почнах да се щипя да не би да сънувам. Много дълго време я въртяха.
И тогава ме дръпна един наш музикален деец, чието име няма да спомена, и ми каза: „Ти къде си се залетяла? Много високо искаш да летиш.” Викам: „Да, нормално, аз съм и работлива, и талантлива, както виждате.”
„Ние сега ще ти клъцнем крилцата и ако слушаш като станеш на 40-50 години може да ти изгрее пак звездата“, заплаши ме той.
Честно ви казвам – точно така се случи. Аз обаче на излизане от тази среща му казах: „Аз ще го доживея това време, но вие много скоро няма да сте тук.” И той на следващата година почина. Но вече ми беше навредил. Но на всеки човек не му се губи това, което му е било писано – дали ще е по-рано, дали ще е по-късно. Тогава бях на 25 години. Едва към 50 дойде и моята слава.
– Как си обяснявате това отношение към вас в началото на кариерата ви – със завист ли?
– Единствено със завист. Цял живот не ме допускат в средите им, защото те много добре осъзнават, че имам дарба, че правя стойностни неща, които хората харесват, а това малко или много засенчва тяхната дейност. Ако ме пуснат свободно да се развивам, аз ще се разпръсна като бръшлян и ще ги задуша. Много е логично да ги е страх. И когато има как да ме смачкат и да ме заврат в ъгъла го правят. Пред мен са мили и любезни, но иначе са лицемери. А аз съм много свободолюбив човек и обичам да принадлежа само на себе си. Освен това говоря това, което мисля. Аз съм зодия Близнаци и Огнен кон по китайския хороскоп – това са своенравни хора. Аз съм пожар. Асцендентът ми е Рак и той малко ме поуспокои на стари години, иначе беше много страшно.
– Вие, освен композитор, сте и автор на текстове на много песни. В това ли се състои за вас хармонията – освен думите да измисляте и мелодията към тях?
– Песента се състои от два компонента – мелодия и текст. Акомпаниментът е трети план, който може да бъде добавен, но може и да не бъде добавен. Спомняте си едно време в училище имаше песнопойки – имаше петолиния с ноти и отдолу думи, разделени на срички. Това означава песен, а не, както е модерно днес – тръгнало от бийта, пък после „съвременните автори” сложили три акорда отгоре, след което има нещо като мелодия от три тона и чак накрая се измисля текст и го обединяват и миксват. Аз ги наричам тези песнички еднодневки, защото тя е измислена за един час и толкова ще бъде и продължителността й на слушане, освен ако не е имитация на свръх гениален извънбългарски хит.
Музиката няма граници. Пуснеш ли я в ефира иди и я спри. Еднодневките обаче угасват, защото не може да останат в бъдещето. Не че моите песни ще са вечни, но поне ще се задържат 15-20 години, едно поколение – да стигнат поне до внука ми ще съм много доволна. Не сме като едно време да оставяме такива големи мащабни произведения като Бетовен, Моцарт, Шопен, Бах, Шостакович, защото няма кой да ги слуша.
А защо няма кой да ги слуша? Защото няма това образование, не са научени милите деца. Детето трябва да бъде хванато за ръчичка и да бъде заведено в концертната зала, в оперната зала и да бъде научено как да може да разбира тази музика и да я слуша, за да я заобича и да има потребността като порасне да влезе в залата и да я слуша.
– Как се зароди вашата любов към пианото?
– Никой у нас не е бил музикант, аз съм единствената вкъщи. Помня, че бях в първи клас, когато една учителка по пеене ми каза, че иска да се види с нашите. „Това е абсурд, те не ходят по родителски срещи”, й отвърнах. Аз си казах какво пък толкова съм направила с това пеене, че да викат родителите ми. И до ден днешен имам голямо страхопочитание към баща ми, така ни е възпитал, с много патриархални, силни устои.
Но учителката един ден ме хвана за ръка и дойде у нас. Другарката ми по музика посъветва родителите ми да ми купят пиано, защото съм била много музикална. Баща ми само това и чакаше. Обади на един от най-добрите пианисти в Пловдив – Георги Петров. И двамата заедно отидоха в единствения магазин на Главната и чичо Гошо ми избра пианото. Вечерта го донесоха вкъщи и го пльоснаха в хола. И двамата с брат ми Стою ни записаха на уроци по пиано. Той се отказа на втория-третия месец. Аз продължих завинаги.
– И никакви детски игри на улицата?
– Никога не съм имала детски игри на улицата.
– Баща ви ви е отнел детството, ако мога така шеговито да кажа.
– Изобщо не е шега. След това се роди и брат ми Петър. Помагах за отглеждането на братята, свирене, частни уроци и после влязох и в Музикалното училище в София. Не само нямах детство, но нямах и младост. През 1979 г., когато бях на 14 години, се явих на първата Асамблея „Знаме на мира“. Обикалях из София от 11-годишна, возих се по рейсове и трамваи. Бях като Джингиби. Почнах да пиша и поезия, тогава ме удари любовта, аз съм и влюбчива. Отдадох се и на любовната лирика. И така хубаво се съчетаваше с музиката.
Любовта към пианото пък е като уредените, но най-стабилни бракове. Първо опипваш, опознаваш и любовта бавно, но въпиющо се впива в теб и е за цял живот. И няма вече спасение. Така е и с пианото. Когато сам си пишеш песните енергията е съвсем различна. Другият го интерпретира чрез неговата емоция. Но не можах да преборя сценичната треска. Много е страшно, треперя, пързалят ми се ръце, крака, не мога да нацеля долу педала на пианото – толкова голям страх имам от изпълнение пред други хора. И до ден днешен е така. Вече, когато запея и засвиря, се успокоявам. Но ако само свиря много се вълнувам.
Направих пианото тайния си любовник. То си седи вкъщи и когато аз имам нужда от него отивам, каня го на любовна среща и той винаги е там и ме чака. Когато ми дойде настроение, тогава осъществяваме любовния акт. И винаги е в настроение. Само ме чака да си сложа ръцете на клавиатурата и се започва. Много хубава любовна връзка имаме с пианото и много съм му благодарна.
– Освен за специалната ви връзка с пианото, бих искала да ви попитам и за едно друго ваше интересно занимание – правенето на бижута от благородни метали и от полускъпоценни камъни. Имат ли тези накити душа според вас?
– Как да нямат, нали аз съм си вложила моята душа. Много съм се интересувала от скъпоценните и полускъпоценните камъни, както и от благородните метали. Златото например предпазва от лоши очи, от черни помисли. Среброто те уравновесява, прави те по-благ, пречиства те. Не знам дали като бебе са ме хранили със сребърна лъжичка, но кралските бебета и деца ги хранят със сребърна лъжичка. Защото тя дезинфекцира.
Винаги съм си мислила, че съм кралица, колкото и никой да не вярва. Иначе, ако поставите една чаша вода до прозореца, така че да е на слънчева светлина, и сложите в нея нещо златно, на третия ден водата се зарежда с много хубава енергия. И се пие и така може известно време да пиеш от нея като само доливаш вода в чашата. Има и сребърна вода, която също е полезна.
А камъните имат страхотно влияние. Всеки един от тях има своята енергия, помага за определени неща, за определени болести, за определени чувства. Когато искам да получа пари си слагам един пръстен, който е във формата на огромен нар с рубини. В мига, в който го сложа, отнякъде се появяват пари. А нарът в много държави е символ на страната – като Грузия и Армения, в Гърция също е много уважаван. Имам и пръстен с опал. Перлите отговарят на асцендента ми – зодия Рак, в тях има и някаква мистичност.
Планинският кварц, „Косите на Венера“ те пазят от завист и злоба и те качват на едно ниво над този тип хора в професионален план и те защитават. Вярвам в тези неща и съм изпробвала влиянието на камъните, на златото и на среброто. Много обичам и нося златен берил, опушен кварц. Те са много мистични, носят творчески заряд. Слагам ги и за десет минути съм написала нещо гениално.
– Как възприехте поставянето на „златната“ арка на площад „Св. Александър Невски“?
– Мен ме подразни не толкова надписът „Светлината в нас”, а това, че си позволиха да закрият гледката към най-големия християнски православен храм на Балканите. Всички туристи идват от чужбина, за да разгледат тази катедрала. Защо аз трябва да се навеждам, да минавам под някаква измислена арка, за да търся светлината. Тя закриваше купола с кръста. Кръстът е символ на християнството. Добре, че я махнаха.
– И все пак усещате ли коледен дух в София?
– Вие да го виждате някъде?! Аз го търся с лупа, обикалям улиците, защото обичам да ходя пеша. Имам кола, шофирам, но не и тук, тук е абсурд – нито има пътища, нито има правила за движение, нито толерантни шофьори. Мога да карам навсякъде – в Италия, в Гърция, но не и тук. За да караш в София трябва да гадаеш кой как ще завие примерно. По същия начин сега гадая къде може да има коледна украса. И вървя, и я търся по улиците.
Аз съм като един римски пехотинец, но досега не съм я открила. Никъде! Такава мизерия, такъв мрак, такава мръсотия. Отделно, ходейки пеш, не можеш да вървиш нормално, всичко е в дупки, в клатещи се плочки, в локви. Пешеходците сме за ожалване. Какъв коледен дух?! Вярно, че и ние сме непукисти и сами не си украсяваме къщите, както е в Америка например и в други страни. И самите ни къщи са потънали в мрак и тъга. Бедни сме, да, но все пак може да се поукраси с нещо.
– Какво говори за нивото на управляващите бюджет от 0,4% за култура?
– А какво означава 0,4% от 0? С каквото и да умножиш 0 какво се получава? Една голяма, голяма светеща нула. Управляващите явно са решили, че нямаме нужда от култура и образование. Всичко е оставено на самотек и на самоунищожение. Тъжното е, че няма да има памет за това, което е създадено в сферата на изкуството и културата. Нали за това творим – да оставим нещо на следващите поколения.
– Да чакаме ли след новата песен и нова поетична книга?
– Да, съвсем скоро очаквам да е на пазара. Книгата е с моя поезия, доста обемна. А след това имам покана да напиша биографична книга или по-скоро книга с биографична насоченост.
Дадена ми е абсолютната свобода. Както ви споделих, аз не мога да бъда ограничавана в каквото и да било. Нито в житейски ситуации, нито в любовни, нито в творчески. Дали днес ще свиря, дали утре ще правя чаши, бижута или пък ще пиша, това е само мое решение. Но мога да гарантирам, че всичко, което излиза и е подписано с моето име е високо стойностно и е пълно с много човещина. Нещо, което поне на мен много ми липсва. И това ме кара да се затварям и да общувам с все по-малък кръг от приятели. За твореца най-блаженото състояние е самотата, да е сам и никой да не го притеснява.
– За какво най-силно молите Бог?
– Често си общувам с Него. Единственото, което искам от Господ е да ми даде повече време. Времето никога не ми стига. На мен 24 часа в денонощието не ми стигат. За мен денят трябва да е 48 часа. И го моля, когато ми праща изпитания например, да почака, защото примерно пиша песен или стихотворения или работя по друг проект.
– Работите с много български музиканти. На какво държите най-много в отношенията си с тях?
– Аз съм отворена към всички. Надявам се те също да ме уважават и почитат. Казвам се Вида и виждам незримото. Когато погледна един човек в очите моментално го сканирам, усещам и душата му и знам с кого мога да си общувам след това и с кого не, кой е честен към мен и кой не. Попадна ли на честен човек в същността му, аз съм мед и масло. И той може да вземе всичко от мен. Но ако той постъпи нечестно към мен, тогава излиза черната Вида. Вида държи живота и смъртта в двете си ръце. Тя е почти приравнена с Онзи горе. Така че не ядосвайте черната Вида – тя може да бъде много бяла и много готина и е такава.
– Какво пожелава бялата Вида за Коледа?
– Повече светлина за душите, но не като онази месинговата. Пожелавам хората да станем малко по-добри един към друг. Нищо няма да загубим, ако сме по-добри. На онзи свят нищо няма да занесем – нито парите, нито имотите, нито храната, нито дрехите, нито колите. Ще си отидем по-голи, откакто сме дошли. Но е важно какво ще оставим в сърцата на хората и как сме се отнасяли тук с тях.
Да те споменават с добро 10-15 години след като си си отишъл, пак е нещо. Нищото, забравата е тотален мрак. Все едно не си съществувал. Не го пожелавам на никой. И затова нека да бъдем по-добри, по-сърдечни, по-помагащи на другия. Да бъдеш човечен с всеки, дори с лошия човек. Защото в някакъв момент нещо в сърцето му ще трепне. Усмихне ли се един лош човек, това значи, че доброто е победило.
Интервю на Марина Чертова за Lupa.bg; Заглавието е на ARTDAY.BG
Снимки: Агнес Методиева
ARTDAY.BG
