Как иначе да наречеш човек, за когото е по-лесно да напише нова ария, докато се изтяга в леглото, отколкото да се наведе, за да вземе от пода вече написаната, но изпусната, защото листовете са прекалено тежки.
Сигурен съм, че през последните над 100 години всеки земен жител, включително децата и бабите, най-малко веднъж е бил обръснат от най-прочутия стилист в света – Фигаро, бръснарят от Севиля. Добре, де, поне слухът му е бил обръснат в тази чаровна испанска музикална бръснарница, сътворена от италианеца Джоакино Антонио Росини върху либретото на италианеца Чезаре Стербини по едноименната пиеса на французина Пиер Огюстен Карон де Бомарше.
Европейска им работа – няма значение кой какъв е, важно е изкуството да процъфтява. „Севилският бръснар” е най-прочутата, но далеч не единствената опера на Росини. Първата, „Деметрио и Полибо”, той написва на 14, но представя 6 години по-късно. Тя е „опера-сериа”, сериозна опера, а не от комичния вид, опера-буфа, с който композиторът се прочува най-много. Когато през 1822 Росини среща идола си, 51-годишният, вече глух Бетовен, който обаче слуша музика в главата си като чете нотите, той му казва: „Ах, Росини, вие сте композиторът на „Севилският бръснар”? Поздравявам ви. Тази опера ще се изпълнява, докато италианската опера съществува. Не се опитвайте да пишете друго, освен опера-буфо, всеки друг стил ще бъде насилие над вашата природа”.
Разбира се, 30-годишният Росини не го слуша, пише и сериозни опери, най-известна от които е последната – „Вилхелм Тел”. Като цяло, до 38-та си година той сътворява 38 опери, след което се оттегля. Причината не е ясна. Някои сочат прочутата му свадливост, други подозират, че е намесена творческа ревност към новата звезда Джакомо Майербер. А трети отдават всичко на прочутия му мързел и аз съм склонен да се съглася. Защото Росини живее още 40 години, през които обаче просто се наслаждава на богатството, кулинарията и остроумието си.
За 38-те опери на Джоакино Росини има написани само 22 увертюри. Някои от тях той прехвърля от една опера в друга – било със, било без леко фризиране. Или пък изобщо ги оставя без музикално въведение. Не така постъпва обаче с последната си и наистина много сериозна опера – „Вилхелм Тел”, чиято увертюра, особено нейният финал, е едно от най-популярните музикални парчета в света изобщо.
Джоакино Росини е роден през 1792 година в Пезаро, градче на Адриатика. Баща му, Джузепе, е музикант, свири на валдхорна и тромпет, а майка му, Ана, известна красавица, е шивачка, но и добра певица. Семейството обикаля с пътуващи театри и циркови трупи, така че малкият Джоакино не получава особено образование. Пък и го мързи да се занимава с трудни уроци, предпочита да учи лесното свирене и пеене.
В Болоня, където семейството се установява за по-дълго, малкият взима уроци по клавесин, после учи контрапункт, пеене и усвоява няколко струнни инструмента – виолончело, виола, цигулка, както и пианото. Заради детската му красота, близките първо му казват „Малкият Адонис”, а после, когато се влюбва в музиката на Бетовен, Моцарт и Хайдн и това се усеща в собствените му ранни композиции, започват да го наричат „малкият германец”. Първата му опера-буфо, „Брачна полица”, е представена във Венеция с голям успех през 1810-та. В следващите пет години Росини постоянно пътува, обикаля Милано, Рим, Венеция, Неапол и други градове, навсякъде е приет добре и става изключително популярен в цяла Италия. Разбира се, критиците трудно го понасят, защото неговите опери, които сега считаме за класически, по онова време са еретични спрямо класическия оперен канон.
Само че Росини няма избор, той пише бързо и много, защото все още продава евтино. На своя пръв учител, падре Матей, който го критикува, че излага школата му, той отговаря: „Когато няма да съм принуден да изкарвам прехраната си с пет-шест опери годишно и да давам на преписвачите още неизсъхналите ръкописи, без да имам възможност и веднъж да ги прочета, ще започна да пиша музика, достойна за вас!” Славата на Росини обаче расте и през 1813-та, след премиерата на „Танкред” във Венеция, французинът Стендал пише: „В Италия живее човек, за когото се говори повече, отколкото за Наполеон. Това е един композитор, който още няма 20 години.“ Следва нов фурор – с написаната само за 23 дни опера „Италианка в Алжир”.
И пак Стендал: „В Италия няма по-забавен събеседник от Росини. Никой не може да се сравнява с него. Този човек е пълен с огън, готов е да говори за всичко и изказва мисли приятни, верни и забавни. Непрестанните му странствания, срещите с артисти, щастливци и веселяци от висшето общество – всичко това е за него богат източник на необикновени анекдоти за клетия човешки род.”
Разбира се, жените полудяват по съчетанието от музикален гений и млад чаровник, а самият Росини е щастлив от вниманието им. От юноша той поддържа многобройни връзки, разбира се, най-вече с актриси и оперни певици, но не пропуска удоволствията с различни светски дами и аристократки. Той ги забавлява, не спира да се шегува, пее им весели песни, макар с правописни грешки, пише им интересни писма, проявява страст, но, разбира се, не задълбава във връзките и не драматизира разделите. През 1815 Доменико Барбая, бивш сервитьор в кафене, замогнал се чрез игри на късмета, който управлява три оперни театъра в Неапол, прави на Росини предложение, на което той наистина не може да откаже.
Двамата имат, както се оказва, три общи страсти – музиката, кулинарията и оперното сопрано Изабела Колбран. Когато се запознават, знаменитата испанска певица е любовница на Барбая, но скоро става любовница на Росини, който се прочува не само в Италия, а и по цяла Европа със „Сватбата на Фигаро”. В много от следващите му опери неизменно има роли специално за Колбран, а когато гласът и започва да пада с възрастта, ариите са буквално пригодени за нейното изпълнение. Тя е седем години по-възрастна от Росини, но двамата се женят и, макар по-късно да се разделят, остават близки до смъртта на Колбран през 1845 и той я поддържа финансово. С другата си дългогодишна муза, Олимпия Пелисиер, Росини се среща в Париж. Тя е известен модел и светска дама, за кратко любовница на Балзак. Двамата се запознават през 1830, но се женят едва през 1845, след смъртта на Колбран.
По това време Росини вече се е оттеглил окончателно от света на операта, живее първо в Париж, после в едно от предградията, където всяка събота приема поне 30 гости от висшето общество, за които не само пее и свири, но и готви. Той вече е доста пълен човек и страда от лошо храносмилане, но това не го прави аскет. Дори когато се лекува, в писма до приятели описва нови рецепти, които е измислил или странни блюдо, които е опитал. „Аз не познавам по-чудесно занимание от храненето. Каквото е любовта за сърцето, това е апетитът за стомаха. Храна, любов, пеене и храносмилане – ето истинските четири акта на комичната опера, наречена живот“ – споделя Росини. Да, той не е съвсем откъснат и от музиката, но композира най-вече инструментални пиеси. Обаче заглавията им, като например „Четири закуски и четири десерта за пиано” красноречиво сочат посоката на истинския му житейски интерес.
Така или иначе, маестро Джоакино Росини умира не от преяждане, дори не от мързел, а от банална пневмония. Французите го погребват в Пер Лашез, но по-късно италианското правителство взима тялото и го полага в базиликата Санта Кроче във Флоренция, редом с такива титани като Данте, Микеланджело и Галилей.
Източник: БНР
ARTday.bg
