Маргарита Петкова: Зззззззлоба, зззззззавист… Зззззащо, бе?!

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

Завистта е един от седемте смъртни гряха. Не съм ги измисляла аз. Обаче имам собствена трактовка върху темата. Завистта поражда по някакъв необясним начин останалите шест. Алчност? Ами да. Алчен си за признание, алчен си за награди, алчен си за постове и мостове, които да те доведат до някаква позиция или просто слава. Горделивост? Естествено. Ще се фукаш и самооблащаваш с признаието, наградата, поста, позицията, ей тъй, мрете, бе, аз съм тоз, който… Чревоугодие? Че как иначе. Угаждаш и преугаждаш на егото си, че си повече от другите, независимо в какво и дали наистина, натъпкваш се с угодливите комплименти на себеподобните си, въпреки че и те, угаждачите и нагаждачите, таят завист, точно както ти си ги комплиментосвал притворно и ще продължаваш, защото принципът е като в мрежата – лайквам те, за да ме лайкнеш. Леност, похот, гняв – тъй, де. Мозъкът ти мързелува за всичко друго, освен за завистливите дитирамби в писмен и устен вид, плътта ти се наслаждава на гъдела как ще го смачкаш тоя смачко, дето те е изместил, надскочил, преварил, гневът е ахилов, колкото по-ахилов го докарваш, толкоз по-хилав е, ама не го знаеш, въртиш калъчката и се давиш в собственото си слюноотделяне… Абе гнусно е, не видите ли? Не се ли видите отстрани колко всъщност няма нищо величествено във всички проявления на развилнялата се завист. Мънинката. Дребнинката. Нищожнинката. Която за вас е величава като Термопили. Безгранична, да. Славна – друг път. Този живот от началото до края му е състезание. За глътка въздух при входа и при изхода му, за порасване, за образование, за работа, за израстване, за любов (о, боже, там каква надпревара и какво вдигане на рамене и гири е!), за бит и битие, за всичко, бе хора. Състезание, ама почтено. Ако подлагането на крак да е повсеместно, ако кой кого ще преметне да е нечий житейски принцип, ако всичките ако-та, все пак тичаме към една финална права, но всеки в собствения си коридор. Това забравяте. Не можеш да влезеш в чуждия коридор, в чуждите обувки, в чуждите чувства, в чуждото можене или неможене. Не упреквам ангро. С всичка сила исках да съм Ирина Роднина (ако може и Александър Зайцев, едновременно), ама уменията ми по фигурно пързаляне приключваха на стадион „Дружба“, където се пързаляхме, колкото да не паднем, с наети кънки и за по един час два пъти в седмицата. Най-много. Нарочно давам спортен пример, щото ако отпочна литературните, много обиден народ ще се скупчи на трибуните да размахва палец надолу. Аз от палци страх нямам. Не съм гладиатор. Просто отдавна съм разбрала, че литературата е занимание самотно и там всеки е бегач на дълги разстояния в собствената си творческа самота. Да, и както (не) ме беше цитирала една филоложка, победителите в литературата се определят не от съвремениците им, а от потомците след поне 100 години. Ама тоя взел награда, ама не я заслужавал, ама как може такава простотия, ама това е скандално и недопустимо… За кого е така? За всички (слава богу все пак почти), които не са удостоени. Че що участвате, що се състезавате, за да спечелите, нали? Хубаво, здравословната амбиция е полезна, но нали е ясно, че на един конкурс има най-много три-четирима отличени. Само на „Златния Орфей“ имаше почти за всички и пак оставаше все някой без приз. Призмата на себелюбието винаги изиграва много лоша шега на този, който я ползва за увеличително стъкло на егото си. Кво ги правите тия награди? Снимате ги и ги пльосвате у фейся?  Редите ги във витринката на секцията до кристалните чаши за гости и жена ви всяка неделя ги бърше от прах и ги лъска до лъст? Това прави ли ви повече човек? Прави ли ви свръхчовек? Прави ли ви бог? Ми не ви прави. Ядете, отделяте, спите. По същия начин, както преди да са ви връчили наградаТА. Тоест – животът продължава, коридорът ви няма кой друг да пробяга. Финалната лента ще си я пресечете сам, без наградите в ръка. Няма да ви е до тях тогава. Просто давайте напред, нямате право на спиране. И никой  не може да ви спре, разззззберете го. Както никой не може да спре ззззззлобата и зззззззззавистта, зззззнам го. Не се опитвам, само отбелязвам, че е гроззззно. Зззззззатворете си устата, а? Ще влезе някоя муха, не друго, а мухите ззззнаете какво обичат да накацват.

Маргарита Петкова

ARTDAY.BG

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Денонощие – стихотворение от Блага Димитрова

ДЕНОНОЩИЕ от Блага Димитрова На разсъмване, щом разпозная потопения в изгрева хребет, още първата мисъл е тая, че не трябва да мисля за тебе. И през целия ден вероломна тя, където...

Гогол: Ние имаме прекрасната дарба да правим всичко незначително

„Ще се смея през сълзи“ са последните му думи. Мистикът Гогол продължава да остава загадка и след физическата си смърт. Той е признат класик...

Когато мамиш, крадеш правото на почтеност ~ Халед Хосейни

Писателят е роден на 4 март 1965 г. в Кабул, Афганистан. Най-голямото от петте деца в семейството – има трима братя и една сестра....

Лъжата като привилегия

"Аз обичам когато лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, до истината ще стигнеш! Затова съм и човек -...

В Международния ден на писателите: 20 цитата от книги, посветени на любовта

Днес отбелязваме Международния ден на писателите. Това са хората, които в пълна степен осмислят живота ни, защото възпитават и разума, и чувствата. А любовта...