Представяме седем истини за живота от седем автори, носещи гордото име Димитър

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

Днес е Димитровден. Според църковния календар празникът слага началото на зимата. Независимо от това, трябва да помним, че  уютът е вътре в нас, не във вещите. Кръговратът на живота има своите различни лица, които е хубаво да ценим и обичаме еднакво.

Представяме ви седем автори, носещи гордото име Димитър. Всички те ни карат да се чувстваме горди като българи. Честит празник и  приятно четене!

ЧЕЛОВЕК от Димитър Подвързачов  (1881-1937)

  Че-ло-век! Как гордо звучи това! – Максим Горки

Низ улици, площади и полета,

нелепо-многоброен, той гъмжи.

И в чудния безкрай на битието

живее само с няколко лъжи.

 

И все върви – безумно алчен, дързък

със вярата, че е богоизбран.

И век след век напредва все по-бързо

към прародителя – орангутан.

 

Създание практично, многолико

във животинския си луд набег…

И няма нищо славно и велико

в това, че тази твар е… че-ло-век.

 

Из тетралогията “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам” от Димитър Талев (1898-1966)

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.

Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:

— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…

Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”

 

Из „Тютюн“ от Димитър Димов (1909-1966)

“Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!”

 

ПИСМО от Димитър Бояджиев (1880-1911)

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

 

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

 

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен!

 

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

 

Из разказа “Спасова могила“ от Димитър Иванов Стоянов, известен като Елин Пелин (1877-1949)

“Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия Монка. Той е скопчил сухите си ръце около шията му и безсилно се е отпуснал. Браздулици пот шарят изгорялото лице на стареца и мокрят опънатата му от напрягане шия. Ръчичките на Монката го душат и мъчат тъй, че пред очите му минават кървави мъгли, но той върви полека и грижливо крепи товара си.

Слънцето вече захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират надалеч, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.

Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…

— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.

— Всички там отиват, чедо.

— Всички болни ли са, дядо?

— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.

От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.

Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:

— Прекръсти се, чедо!

Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя…”

 

КРАЯТ НА ЛЯТОТО от Димитър Стефанов Стоянов, известен като Радой Ралин (1923-2004)

Но колко пъти почвам нов живот?

Това не е по силите ми вече.

Дървото дава всяко лято плод.

У мен ентусиазмът се отсече.

 

Дървото знае ясно своя цвят,

сезона си, реколтата дължима.

Човек приема всякакъв обрат,

налага му се да цъфти през зима.

 

Дървото пуска корен по-дълбок.

Човека го изтръгват постоянно.

Чрез грохот абдикира всеки бог.

Човекът свършва тъжно и смълчано.

 

Къде ще почвам? Вече за кога?

Добре съм си със своите крушения.

И свети бавно моята тъга

далече от стремеж към поучения.

1972

 

Сврака-сватовница от Димитър Яръмов (1942-2003)

“В горната махала е къщата на баба Мита. Синовете й отдавна са се преселили в града и тя живее сама със стареца си. Дворът им е ограден с ниски тараби и всичко в него се вижда.

Баба Мита и нейният дядо често се карат. Петьо си мисли: каква е тая работа, заедно живеят, пък се карат. Като са били млади, защо са се оженили, че сега да се карат. И пита дядо си:

— Дядо, защо така правят?

— Тяхната е интересна — казва дядо Петър и се подсмихва, — тях една сврака ги ожени…

Петьо се смее:

— Дядо, какво разправяш, как тъй ще ги ожени сврака!

— Ще ти кажа — обещава дядо Петър и прикляка до дръвника да одяла нова дръжка за мотиката, — иди ми донеси малко вода и като дойдеш…

Петьо тича до къщи, намира малката каничка, изплаква я, налива вода и все си мисли: как тъй стават тия работи, дядо никога не лъже, значи, има нещо.

Той знае, че не е лесно да се оженят двама души. Веднъж баба му и баба Мита копаеха в градините и си приказваха през оградата за едно момиче, дето искало да се жени, ама момчето не го искало — дълга разправия била… Петьо чу и името на учителката Надежда. Тя ходила да говори на момчето и пак не ставала работата. Значи, и учителката не може да ожени двама души, пък как една сврака ще може. Нали едно време всичко е било много трудно…

Тъй си мислеше Петьо, докато носеше вода на дядо си, и щом стигна до него, веднага го захвана:

— Дядо, кажи за свраката.

Дядо Петър дигна каната, отпи до половината, остави я на земята и пак се усмихна:

— Едно време, когато дядо Митьо бил ерген, взел един ден голямата метла да помете двора. И както метял, нещо тупнало пред него. Той се изправил, погледнал нагоре към небето — нищо нямало. Погледнал по земята и видял до крака си един лъскав пръстен. Взел пръстена и започнал да го мери на пръстите си. Той бил много малък и Митьо разбрал, че е на някое момиче. Ама не се надявал да е на царската дъщеря, защото си казвал: точно пред мене ли ще падне пръстенът на царската дъщеря. Мислел, че тоя пръстен е на някое момиче от селото. Разправил тая история на съседите си и скоро се разбрало, че пръстенът е на Мита. Тя като миела паниците на двора, оставила си пръстена на един камък и една сврака го грабнала оттам, а после, като летяла, изтървала го в двора на Митьо. Ако не знаеш, и туй ще ти кажа: гаргите и свраките много обичат лъскавите предмети. Цели съкровища си правят от стъкълца и телчета.

Та като се разчуло из селото как една сврака пуснала пръстена на Мита в двора на Митьо, хората започнали да приказват, че туй е знак от небето двамата да се оженят. И те се оженили…”

ARTDAY.BG

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Стефан Цанев с наградата „Перото“ за цялостен принос към българската литература

Стефан Цанев е тазгодишният носител на наградата „Перото“ за цялостен принос към българската литература. Церемонията по връчването на отличията се състоя снощи в НДК. Наградите...

Мъжете се женят от умора, жените – от любопитство

Благосклонен е календарът – останалата половина от човечеството също има право на празник. На 5 ноември отбелязваме Световния ден на мъжете. Дали те са...

Президентите и техните афоризми

Естествено, както всичко останало, разликата в случващото се тук и там е по време на предизборна кампания е като от земята до небето –...

Венецианска апликация с евангелска сцена откриха на Перперикон

Уникална ажурна бронзова апликация, върху която след прецизната намеса на реставраторите се е появила цяла евангелска сцена, беше намерена от археолозите на Перперикон, съобщи...

Напусна ни носителят на 28 награди „Грами“ Куинси Джоунс

Американският музикален титан Куинси Джоунс, който продуцира албума "Thriller" на Майкъл Джексън и си сътрудничи с изпълнители, включително Франк Синатра и Рей Чарлз, почина...