„Рицарят на Доброто“ – излезе книга за Апостол Карамитев

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

„Аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие, което му е дадено от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци. И е предназначено за тях… Това просто, вълшебно, нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. И може би този живот няма да бъде това, за което е мечтал на младини; няма да е крилата мисъл, полет. А ще бъде може би само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре… Предназначението ни е да върнем на хората това, което сме взели от тях.“ – Апостол Карамитев

По повод 100-годишнината от рождението на обаятелния актьор Апостол Карамитев излезе книгата „Рицарят на Доброто“, съобщи издателство „Изток-Запад“. Автори са изкуствоведът Олга Маркова и Момчил Карамитев – син на Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова.

„Апостол Карамитев е име, което всеки българин знае. Невероятен актьор, харизматична личност, гражданин на света или просто добър човек, той винаги е бил в светлината на прожекторите и в сърцата на хората. Театралното и филмовото изкуство, което е оставил след себе си, е подсигурило мястото му в народната памет и в златната филмотека на българското кино. Но дори подобни великани в света на изкуството на първо място са прости хора. Тази книга ни дава възможност да надзърнем в неговия личен свят и да се запознаем с човека зад легендата“, се казва в анотацията на книгата.

АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ е роден на 17 октомври 1923 г. в Бургас. Прави забележителни роли в театъра и киното. Сред известните му филми са „Любимец 13″, „Специалист по всичко“, „Рицар без броня“ „Бялата стая“ и др. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“. Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат син и дъщеря, също актьори – Момчил и Маргарита. Умира на 9 ноември 1973 г.

ОТКЪС от „Рицарят на Доброто“
Личност: енигма или реалност

Той не искаше да се пише книга за него. Беше убеден, че още е рано. Вярваше, че пред него има много време, за да покаже на сцената и на екрана онова, което мечтаеше да постигне. Но преждевременно повалилата го смърт няма отношение към упорития му стремеж за съвършенство. Тя го покосява изневиделица във възходящия полет, преди да достигне върха на творческата зрялост – така, както самият той си го представяше. Колко жалко, че полетът му е обезкрилен. Надеждата за съвършенство – изпепелена. Някак странно е как тази съдба напомня творческия устрем и ранната смърт на Андрей Тарковски. Историческите паралели на такива уникални личности очевидно свидетелстват за рядка по рода си, изключително всеотдайна преданост към професията, за интензивно горене и изгаряне в нея…

Сега вече не можем да поискаме разрешение за надникване в личната светая светих на Апостол Карамитев. И се насочваме към добросъвестно своеволие. А той ще ни съзерцава отгоре, ще ни насочва с разбираща очарователна усмивка и окуражителен поглед. Неговата мембранна чувствителност ще долавя нашия трепет и страхопочитание пред олтара на една незабравима личност и талант. Неслучайно в мемоарите си яркият ни театрален режисьор Леон Даниел възкликва: „В един момент изведнъж осъзнах какво ни очаква след време, когато хората ще се питат как е играл… Апостол Карамитев. И няма да могат да разберат.“

Чужд на понятието „звездомания“, погубило толкова творци, ненадминатият до днес артист с живот на аскет и душа на рицар постига недостижими върхове и в театъра, и в киното, които по същество са интимни изповеди, разкриващи богатството на неговия вътрешен свят. С изключително усърдие и работохолизъм гради образ след образ – петдесетина на сцената и двадесет на екрана: твърде различни и по външност, и по мисловна енергия. Но никой от тях не възпроизвежда собствената му личност. Непрестанно живее чужд живот, влиза под кожата на различни характери по една безкрайна интонационна парабола – от лирико-романтични, през дълбоко психологически, дори трагедийни, до взривяващо комедийни, с които обогатява човешкото съзнание и екзистенциален опит. У всеки свой герой търси вътрешната му интимна същност от неочаквани гледни точки. Необичайният ракурс, с който осветява духовния свят на различните персонажи, разкрива, от друга страна, сложния мисловен път на твореца при всяко отделно превъплъщение, неговия личен подход и емоционално напрежение, с които отхвърля елементарните решения. С магията на изкуството винаги доказва вътрешната си убеденост в мисията на човешкия индивид на земята; в креативната роля на личността в социото. Сам се назовава „търсач на щастието“. А щастието?! „То е непостижимо, но си струва да летим към него“, както ни напомня Стендал в „Пармският манастир“.

Юношеството и младостта за Апостол са период на търсения и безпокойство, когато все още се чувства в преддверието на живота. Там, където дори не подозира какъв сложен и трънлив творчески път го очаква. Той се формира като неспокойна, честна и справедлива личност, с трепетна чувствителност към всяка неправда; с вътрешен подтик към проникване в тайните кътчета на човешкото битие.

Изградил своя волеви и непреклонен характер със силата на бушуващото край него бургаско море; съхранил в съзнанието си глъчката на задъханото ежедневие на пристанището, мириса на риба и волните моряшки песни, актьорът натрупва в душата си богата палитра от колоритни образи (обогатена по-късно с персонажи на италианския фолклор и литература), която ще излее след години на сцената и на екрана. Като дете и юноша мечтае да избяга с кораб – без значение накъде. Свят широк, необятен. Пътешествия безброй. Та кой друг би бил по-способен от изкуството да разгори пламъка на такава приключенска страст? Още повече че самият Бургас, известен със своите театрални традиции, го изкушава да надникне в магията на Мелпомена; опитва се да събуди неговото въображение; да го накара да усети диханието на публиката. Младежът не се свени да върши черна работа – да лепи афиши, да мете салона, да бърше столовете… за да го пускат да гледа представления и филми. А в дома си забавлява роднините с невероятни, измислени от самия него истории, в които границата между лъжата и фантазията често се размива. Неговият любим преподавател по литература в Италианското училище Димитър Райнов отрано забелязва склонността му към театъра и му дава роля в оперетката „Тежкото семейство“. Става дума за детска драматургия с пределно прост сюжет: две деца, оставени сами вкъщи, се забавляват с очарователни поразии. Елементарна фабула, но вдъхновяваща всяко дете, подобно на историите с Макс и Морис. Изключителен шанс за учениците е срещата с такъв учител, който пленително им чете стихове на Ботев и Яворов, Вазовата „Грамада“ и т.н., приобщавайки ги и емоционално, и аналитично към националната литературна съкровищница, без да се придържа стриктно към задължителната програма. Апостол започва сам да разиграва театър с децата. Драматизира приказката „Дядо Гъбарко“ и от нея прави постановка. На една съученичка поверява и двете роли: на Момичето и на Гъбката. Редом с патриотичната подготовка, в същото училище се разучават разни италиански пиеси като „Лъжецът“ и „Ветрилото“ на Карло Голдони, „Царят Елен“ и „Турандот“ на Карло Гоци; както и оперети: „Червената шапчица“, „Пепеляшка“, „Малката холандка“… Тези първи наивни опити на сцената вероятно са примитивно, но безспорно предизвестие за началото на последвалата трудна артистична кариера…

Но преди нея съдбата го принуждава да усвоява различни професии: от обущарски и кафеджийски чирак срещу нищожно възнаграждение, през боядисване на огради, до поддържане на жп линии на пристанището. Така той постепенно вниква в манталитета на различните социални слоеве. Средата на махалата, в която израства с двамата си братя, също участва активно в оформянето на неговия морален критерий за стойността на човека: да бъде оценяван не по приказките, а по делата; да брани достойнството си при всички обстоятелства. Тя му помага отрано да проникне в необичайното съчетание на противоположности у хората; да забележи материалните контрасти на обществото и да определи своето място в него, съхранявайки родовата си патриархалност. Очевидно спасение от бедността, бягство от действителността той е търсил в четенето на сериозна литература. Всеки следобед след учебни занятия е тичал в библиотеката. Впоследствие сам отбелязва, че неговото довоенно поколение усеща дълбоко и драматично социалната несправедливост на обществото, в което живее. Изявил сериозен интерес към литературата и в италианската, и в българската гимназия, които завършва успешно, отрано се влюбва в творчеството на Ремарк: на особена почит в дома му е романът „На Западния фронт – нищо ново“. А когато влиза в казармата на 18 години, единствената книга, която носи със себе си, е „Обратният път“. „Допадаше ми това чувство за устойчивост – споделя той. – Носех го сам, защото бях на най-ниското стъпало на живота и имах поводи да изпитвам и унижение, и да търпя несправедливи подигравки. Вълнуваше ме въпросът как бих могъл да се измъкна от този живот, да направя нещо от себе си, да бъда нещо по-друго.“ И постепенно се насочва към мечтата да стане артист.

Започва обаче Втората световна война, която променя човешките планове. Едва завършил военна служба (1944–1945), веднага го мобилизират и изпращат на фронта. Бил е командир на взвод от зенитна бригада. Удостоен е с орден за храброст. С войската стига чак до Унгария, където по ирония на съдбата (макар че от малък се е грижил за впрегатен кон) тъкмо кон го рита в крака и му оставя белег… Но началството разпорежда да се завърнат в родината. След години Апостол споделя със сина си Момчил, че един от най-хубавите мигове в живота му е раздялата с казармата, в която е преживял куп неприятности и унижения; бил е на косъм от повеждане на съдебно дело срещу недобросъвестни, жадни за власт и кариеризъм началници. Неговата мечта за справедливост очевидно е била жестоко накърнена.

В края на 1944 година пристига в разрушената от бомбардировките столица. Решава да постъпи в Юридическия факултет на Софийския университет. Но още първата година научава случайно от радиото, че е създадена Школа към Народния театър. Сам се подготвя в мрачната си скромна квартира – приземна стаичка зад Женския пазар, наета от по-големия му брат Асен. Изненада за самия него е високата оценка, която получава на приемния изпит, и без колебание се записва в Школата. „От този ден всичко си дойде на мястото – споделя той. – И моето съществуване придоби смисъл. Това усещане ми остана за цял живот. Върша ли нещо извън изкуството, намирам го за пропиляно време“. Там се запознава с Маргарита Дупаринова, която по-късно става негова съпруга.

На 16 август 1947 г. е назначен като стажант-артист в Народния театър. Свещена дата! С невъобразими последици. В личното му досие, съхранено в театъра, се забелязва молба с дата 20 юни 1949 г., в която желае да се отложи държавният му изпит по режисура, тъй като не е могъл да се подготви, „зает с актьорската си работа“. Към режисурата той ще се върне много по-късно, почти след 25 години актьорска кариера. До ден днешен хората не знаят, че в Школата е учил и режисура, не само актьорско майсторство. Тъкмо Народният театър се оказва и мястото на внезапно пламналата любов с Маргарита Дупаринова. Тогава е бил на 25 години. Двамата са включени да участват в постановката на пиесата „Фуенте Овехуна“ на Лопе де Вега: тя играе главна роля, а Апостол е в масовката. От ранното ми детство помня постановката на Стефан Сърчаджиев „Ромео и Жулиета“ (1953–1954), в която актрисата майсторски пресъздава образа на младото влюбено момиче, а на Карамитев са възложени три роли в трите състава: на Ромео, на Меркуцио и на Тибалт. (Сменя се със Спас Джонев и с Йордан Матев.) Уникален художествен факт от биографията на театралното изкуство!

И тъй като е решителна и емоционална личност, той организира скромен ритуал за женитбата си с Маргарита: след финала на представлението, в уюта на обграждащите ги декори, двамата разменят „халките“ си на сцената, направени импровизирано от шнур на завеска, изоставен в костюмния гардероб. Насърчаван с бурни аплодисменти от страна на колегите, вдига на ръце Маргарита и я отнася в гримьорната. Датата на това събитие е 21 август 1948 г. На другия ден намират свидетели и с букет карамфили извършват бракосъчетание в райсъвета чак в Княжево, защото не са записали предварителен час. Поливат празника с топла бира в малък ресторант, но пък си хапват филе от акула… След години, при посещение в Рим, Апостол купува за съпругата си сребърен пръстен, като дълго се пазари за него: с удоволствие упражнява с продавача италианския език, който владее.

На закачливия журналистически въпрос – как Апостол се е влюбил в Маргарита, – зададен наскоро в предаването „Извън играта“ по БНТ, дъщеря им Маргарита отговаря: „Майка ми беше специална, а баща ми имаше радар за специални хора.“ Тя споделя с вълнение как до ден днешен случайни минувачи, като я срещнат на улицата, започват разпалено да говорят за баща ѝ. Не си гледат нито часовника, нито мобилния телефон. Има мигове, когато времето наистина е спряло. Явно харизмата на Апостол продължава да витае до днес в духовното пространство.

Но тя първо е превзела сърцето на Маргарита. Години след смъртта му вдовицата откровено споделя: „Понякога ме болеше, че Апостол има толкова много почитателки“, и бърза да допълни великодушно: „Но то кой не се е влюбвал в него?! Даже и животните край него го харесваха.“

А участието на Апостол в масовката на „Фуенте Овехуна“ дава началния тласък към галерията от уникални образи, която ще го обезсмърти. Към всяка роля търси нестандартен ключ и с него отключва същността на персонажа. Всичко друго, което върши извън изкуството, смята за пропиляно време. Само на сцената и на екрана „плува в свои води“. Убеден е, че единствено изкуството е в състояние да предаде великата игра на природата; неизчерпаемата фантазия, с която тя постига диалектиката у човека. Същевременно в историята на българския театър остава един неизвестен, но твърде съществен факт. Дупаринова е единствената наша актриса, която рецитира целия монолог на Жулиета на английски език (усвоен в Американския колеж)! Когато колеги от родината на Шекспир я слушат, захласнати, по време на нейно посещение в Лондон с българска културна делегация, водена от Людмила Живкова, те остават смаяни от такава неочаквана за тях ерудиция. Скоро от английския представител на Кралския Шекспиров театър е отправена молба към нашата културна мисия да съдейства за едно турне в българската столица. Очевидно вече са били информирани, че в Народния театър „Иван Вазов“ се поставя пиесата и има актриса, която владее английски. В отговор на тази молба е последвала визитата у нас на Кралския Шекспиров театър през 1982–1983 г. Ето как се случват наистина значими културни събития.

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Избрани цитати от Джон Стайнбек

Джон Стайнбек е един от най-големите американски писатели на ХХ век. Автор, разкрил истинското лице на Америка, съумял да покаже с потресаваща сила нейната...

Елизабет Тейлър: Сипи си едно питие, сложи си червило и се стегни! (видео)

Едва на 9 е когато снима първия си филм, но става първата актриса, която минава границата за хонорар от един милион долара за ролята...

Валентин Ангелов показва живопис, рисунка и рисувана керамика в галерия „Ракурси“

„Пътуване“ на Валентин Ангелов  Вернисаж: 28 февруари, 18 :30 - 20:00 ч. Галерия „Ракурси” - София, ул. „Хан Крум”4а Галерия „Ракурси” има удоволствието да представи изложбата  „Пътуване” на...

Лекомислено е да си представиш влюбването като сходство на умовете ~ Лорънс Дърел

Лорънс Дърел (1912-1990) прекарва почти целия си живот извън Англия – в Индия, о. Корфу, Египет, бивша Югославия, о. Родос, о.Кипър, Аржентина и Южна...

Славчо Пеев почина в съня си

Светослав Пеев напусна видимия свят месец преди да навърши 85 години. Актьорът до последно играеше в няколко спектакъла, макар че здравето му бе разклатено....