Последните години от живота на великата поетеса Марина Цветаева приличат на кораб, който потъва в непознати води. Бурята на руската революция е разбила вълшебния свят, в който поетесата живее със семейството си. Докато се скита из Европа и Русия, Цветаева губи надежда, че някога ще може да намери място, където да живее, пише и да е щастлива.
През 1922 г. Марина Цветаева напуска Русия и заминава за Берлин, за да се събере със съпруга си Сергей Ефрон. Той бяга от страната, когато Бялата армия, към която принадлежи, е победена от болшевиките. Марина силно обича Русия – земята, в която е влюбена и с която е духовно свързана. Този път обаче усеща, че в родината ѝ няма място за нея. „Не става въпрос за политика, а за новия човек – безчовечен, полумашина, полумаймуна и полуовца“, пише тя. За човека, който значи всичко за поетесата, няма място в собствения му нов режим.
От малка Марина има огромна фантазия. Родена е в много образовано семейство (баща ѝ е основател на известния Музей за изящни изкуства „Пушкин“) и започва да пише стихове още на 6 години. Тя си създава един вълшебен свят, който рязко контрастира с бруталната реалност в новата Русия. Докато е в изгнание обаче, нейният непокорен и независим дух не се вписва в нито една отделна група: „Не се разбирам с руските имигранти, живея единствено в тетрадките си – в дълговете си – а когато от време на време се чува гласът ми, той винаги казва истината без сметки“.
Интровертният характер на Цветаева и нежеланието ѝ да създава контакти с емигрантите не са основната причина тя и семейството ѝ да са възприемани предпазливо от руската общност във Франция. Основната причина е съпругът ѝ, когото подозирали, че е съветски шпионин.
През всичките тези години в Европа Сергей казва на Марина, че е почти винаги болен. Оказва се, че му е трудно да си намери стабилна работа и така Марина остава единственият член на семейството, който се грижи за прехраната. Връзката на Марина със съпруга ѝ преминава през критичен период. Въпреки постоянните им спорове и взаимни изневери, верността ѝ към съпруга ѝ е непоколебима.
Въпреки нещата, които разказва на жена си, Ефрон води активен социален живот и обмисля да се върне в Русия. Започва да се увлича по съветските идеи, заради което в крайна сметка става агент на съветските тайни служби във Франция. Сред емигрантите тръгват слухове, че Сергей може би е шпионин.
Междувременно връзката на Цветаева с по-голямата ѝ дъщеря Ариадна (Аля), към която Марина проявява обсебваща любов, се влошава до такава степен, че на 21-годишна възраст Аля бяга от нея и се завръща в СССР през март 1937 година. Малко след това Сергей е замесен в убийството на бивш агент на НКВД – Игнас Райс, и му се налага да напусне страната през юни 1937 година.
Марина остава сама със сина си Георги (Мур) в една много деликатна ситуация. Френските издания постоянно отхвърлят творбите ѝ, а руските имигрантски вестници и списания не я приемат, защото е жената, а може би ѝ съучастникът, на един предател.
Цветаева спира да пише и това е едно истинско морално самоубийство: „Ясно си представям деня, в който вече няма да пиша стихове – в този ден ще умра“. Освен кризата в личния ѝ живот, Мур, който по онова време е на 14 години, постоянно копнее да се събере със сестра си и баща си и да види със собствените си очи чудесната страна, за която е слушал толкова много. През юни 1939 г. Марина и синът ѝ се качват на кораба, който ще ги отведе до Ленинград. След 17 години извън СССР, прекарани в изгнание и пълна мизерия – първо в Берлин, после в Прага и накрая в Париж, завръщането на Марина Цветаева в родината е бавно и болезнено пътуване към нейната кончина.
През юли цялото семейство най-накрая се събира в Болшево – в лятна къща за агентите на НКВД, в покрайнините на Москва. Там Аля е арестувана, а два месеца по-късно идват и за Сергей – сломена от мъченията, на които е подложена, Аля подписва признание, че и баща ѝ, и тя са работили за френските тайни служби. Въпреки че месеци по-късно Аля се отрича от първоначалните си показания, всичко е напразно. Аля е осъдена на 8 години концентрационен лагер, а Сергей Ефрон е екзекутиран чрез разстрел през 1941 година. Именно по този прибързан и ужасяващ начин Цветаева губи почти цялото си семейство. До нея остава единствено синът ѝ Мур.
На 22 юни 1941 г. Германия напада СССР. Нацистката армия напредва бързо и през юли в Москва започват първите бомбардировки. Марина и Мур са евакуирани в гр. Елабуга, където се настаняват в една селска къща – огромна промяна след европейските апартаменти, в които са свикнали да живеят. В този град, без пари и без работа и без новини от дъщерята и съпруга ѝ, Марина се впуска в една опасна спирала, която синът ѝ Мур описва в дневника си (27 август 1941 г.): „Мама живее в самоубийствена мъгла и не говори за нищо друго, освен за самоубийство. Не прави нищо друго, освен да плаче и да говори за униженията, които трябва да изтърпи… Мама казва – нека всичко бъде изгубено и ще се обеся…“.
В деня преди тази записка обаче, на 26 август, Цветаева пътува до близкия град Чистопол, където по онова време са се заселили и други евакуирани писатели. Там Цветаева споделя желанието си да получи регистрация и жилище в Чистопол и подава молба за работа в кухнята на писателската столова. Тя сякаш се лъкатуши по границата между живота и смъртта, неспособна да реши дали да продължи да живее в лишения и да издържа сина си или пък да се откаже от всичко и да избере бързия край.
На 31 август 1941 г., неделя, обитателите на къщата, включително синът ѝ Мур, са навън. Марина се възползва от тази възможност и пише три прощални писма. Едното е адресирано до човека, който ще намери тялото ѝ. Моли синът ѝ Мур да бъде заведен до близък до Чистопол град, където живее поетът Николай Асеев. Второто писмо е до Асеев и съпругата му, в което тя ги моли да се грижат за сина ѝ и да приемат сандък, пълен със стихотворенията ѝ, както и няколко нейни произведения в проза (Асееви обаче не се погрижват нито за Мур, нито за наследството на Цветаева). Последното писмо е адресирано до Мур: „… Лудо влюбена съм в теб… Кажи на тати и Аля – ако ги видиш – че съм ги обичала до последния миг и им обясни, че съм попаднала в задънена улица“.
Когато синът ѝ се прибира у дома, той разбира, че майка му е спазила обещанието си. Марина Цветаева се обесва на 48-годишна възраст. Погребана е на 2 септември в гробището на Елабуга, въпреки че точното място на гроба ѝ остава неизвестно и до днес.
Представяме ви три любовни стихотворения от Марина Цветаева:
В ПОГЛЕДА ТИ – СЛЪНЧЕВ РУЧЕЙ
В погледа ти -слънчев ручей.
Дълъг е денят.
искам да запомниш, в случай
че ти изменя:
знай – когото да обичам
в полунощен час
и комуто да се вричам
в буйни клетви аз –
че като дете и цвете
ще живея тук
и че няма да се сетя
да погледна друг…
Кръста кипарисов нося,
виждам те насън…
Само ми свирни – и боса
ще дотичам вън!
Превод от руски: неизвестен
ЛЮБОВ! ЛЮБОВ! И В СПАЗMA, И БЕЗ СИЛА…
Любов! Любов! И в спазма, и без сила –
ще трепна – оживея – полетя.
О, мила! Даже в гробищна могила,
повярвай, няма с теб да се простя.
Дарени са ми две крила прекрасни
да разсека претеглянето зло.
Знам впримчени, безоки и безгласни,
но аз не влизам в тяхното число.
Протегнала ръце и стан упорен,
с единствен мах ще се изтръгна пак
от тебе, смърт! – Опален е до корен
лесът и се разтапя слегнат сняг.
И ако все пак – траурна и строга –
поискам да прекрача в оня свят,
това ще бъде само за да мога
да звънна в стих – и да разцъфна в цвят.
Превод от руски: Иван Николов
ТИ, ОБИЧАЛ МЕ – В ЛЪЖЛИВА ПРАВДА
Ти, обичал ме – в лъжлива
правда, в праведна лъжа,
както повече не бива –
не поиска! – не можа!
Ти, обичал ме – далече
през години. – Знам това!
Ти не ме обичаш вече:
истината в пет слова.
Превод от руски: Иван Николов
Източник: „Руски дневник“, Заглавна снимка: Pinterest
ARTday.bg
