Смъртта на Версаче – откъс от книгата на брат му

В Маями на 15 юли 1997 г. умря и част от мен.

Ако превъртя лентата назад в ума си, преживявам всич­ко наново. Сърцераздирателната болка от загубата на брат ми. Насилието, с което нашето семейство – винаги обединено в обичта и в работата, беше хвърлено в траур. Неизпълнимата празнота, която Джани остави в историята на модата, но преди всичко в живота на много приятели и непознати, известни лич­ности и не чак толкова.

Виждам се как влизам в Миланската катедрала в деня на погребението, 22 юли, определено за шест следобед. Донатела се вкопчва в ръката ми, погледът ѝ е покрит с воал. Вдъхвам си кураж, вдъхвам и на нея. Заобиколени сме от хора, много хора, но в този момент сме безкрайно самотни.

Доколкото знам, няма термин на италиански или на друг език, който да дефинира човек, който губи брат или сестра. Няма еквивалент на „вдовец“ или „сирак“. И все пак това е огромна болка, за която малко се знае. Аз я познавам твърде добре. Колкото и да изглежда абсурдно и почти измислено, два пъти през живота си претърпях този вид загуба. Съдба­та многократно ме е правила по-големия брат, по-отговорния, този с глава на раменете, на когото винаги можеш да разчи­таш. Когато бях почти на девет, а Джани на седем, почина по-голямата ни сестра Тинуча, галено от Фортуната, която още не беше навършила десет. Тази трагедия шокира родителите ни и травмира нас, малките.

Много обичах Тинуча и имам ясен спомен за двама ни в един специален ден. В Реджо Калабрия наваля много сняг, пейзажът изведнъж беше станал толкова необичаен. Виждам ни отново облечени с палта и ръкавици на терасата вкъщи: хвърляхме снежни топки по улицата. Простото детско щастие.

Когато тя се разболя от перитонит и вдигна висока темпе­ратура, с Джани ни изпратиха при нашите леля и чичо. Лека­рите не можаха да направят нищо и смъртта ѝ помрачи дните ни за дълго време. Неотдавна се бяхме преместили на Виа деи Коретори, по желание на баща ми. По този начин се отдалечих­ме от доверения ни лекар. Дълго време майка ми се бе вкопчила в тази подробност, убедена, че ако бяхме останали в старата къща, Тинуча можеше да бъде спасена. Винаги плачеше и из­питваше някакъв безсмислен гняв към баща ни.

Цялата тази история ускори трансформацията ми от дете в малък възрастен – така бивах шеговито определян открай вре­ме заради характера ми, бях разумен и преждевременно зрял. Когато Тинуча почина, моята съдба на по-голям брат беше предрешена, характерът ми – оформен от болка, която на тази възраст дори не знаех как да измеря.

От онзи момент станах по-големият брат през целия си живот на Джани, а след това и на Донатела, която дойде като благословия две години след смъртта на Тинуча и върна усмив­ката на лицето на майка ни и всички нас. Вълшебно момиченце, което зае мястото на един ангел, момиченце, което обикнахме веднага и което щеше да стане най-глезената, пазена и обгриж­вана сестричка на всички времена.

Сянката на Тинуча преди и тази на Джани след това ви­наги са ме придружавали, правейки ме може би твърде сери­озен, почти груб и праволинеен според много хора. Винаги са казвали за мен, че съм човек на цифрите и бизнеса. Вярно е, но зад скоростта и яснотата на предприемача има, или поне би трябвало да има, представа за света, за етиката и моралните принципи, които да бъдат предадени на общността. Моята от­правна точка винаги са били просветените хора като Адриано Оливети[1]. Мъже, които знаеха как да завладяват, но също така и да дават.

Донякъде повърхностната представа за мен като за чо­век, който е непреклонен, представата за сила, на която аз самият винаги съм разчитал, се разпадна, когато Джани почи­на. Възприемането на загубата беше дълго, трудно и интим­но пътуване. През двайсет и петте години, изминали от онзи проклет ден, мнозина ме питаха и все още ме питат какво ми липсва от него. Липсват ми гениалността му, неговата усмив­ка, талантът му, но най-вече обичта му. Времето лечител ми помогна да възприема смъртта му и днес, в най-добрите дни, се чувствам по-силен от преди, сякаш „удвоен“ от постоянното му присъствие в мен.

В деня на прощаването с Джани в катедралата, когато аз и Донатела влязохме в църквата заедно, отвън площадът беше окъпан в лятна светлина. Бяла, ослепителна. Вътре фотографи­те не спираха да щракат, задържаха се на много лица от кори­ците, полуприкрити от воали и тъмни очила. Имаше публика, отделена с бариери, която се тълпеше да види пристигащите като на ръба на червен килим: Джорджо Армани, Джанфран­ко Фере, Карл Лагерфелд, Валентино, Наоми Кембъл, Карла Бруни, Ева Херцигова, семейство Мисони и Каролин Бесет, Франка Соцани и Ана Уинтур. И още: Стинг със съпругата си Труди, Елтън Джон и неговият партньор, днес съпруг, Дейвид Фърниш. До тях седи най-известната знаменитост от онова време: лейди Даяна, придружена от управителката на нашите офиси в Лондон, момиче с дълга червена коса, която върви пред принцесата с малки стъпки в катедралата. В минутите, ко­гато всички заемат местата си и преди месата, отслужена от монсеньор Анджело Майо, се чува странен, нереален шепот. Трудно е за всеки дори да си помисли какво ни е довело тук.

ARTDAY.BG