Проф. Боян Биолчев е роден в София. Произхожда от големия прилепски род Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деец на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София. Следва полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962-1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969). От ноември 1999 година до ноември 2007 година е ректор на Софийския университет. Автор е на над 200 научни публикации: монографии, студии, статии, предговори, научни съобщения, на 20-ина белетристични книги. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма.
ТИШИНА
„Смъртта е винаги извън човека!“ Тези думи моят баща произнесе пред ковчега на майка ми. И каза още: „Виж колко цветя, тя много обичаше цветя.
А той обичаше дърветата.
Бе създал милиони декари насаждения, защото това му беше професията, но всяко ново дърво, ако се раззеленееше напролет, го радваше така, сякаш му беше първото.
Бе ме научил да познавам безпогрешно гъбите от дете. Двамата често обикаляхме горичките и той се смееше, че продължавам да бъркам названията на дърветата. Все не успявах да ги запомня. Освен едно от тях, защото растеше над гъби, които носеха неговото име. Гъбата бе осиковица – а дървото над нея – осика.
„Наричат я също трепетлика, защото листата й много играят на вятъра и издават силен шум – казваше баща ми. – Трябва да си я посадим в двора и да пръснем под нея мицели от гъбата.
„И ще имаме гъби в двора?“
„Това никой не може да каже. Гъбата не е благодарна като дървото. То ти се отплаща с шарена сянка, че си го посадил. А гъбата расте, където й скимне. Но ние трябва да посадим осика. И да не порастнат гъби – случва се. Но те със сигурност няма да пораснат, ако дървото им не е над тях.
Той, разбира се, не посади трепетлика. Дворът ни беше задръстен с овощни дръвчета, които рядко даваха плод, понеже баща ми нямаше време да ги кастри и поддържа. Губеше се в научни експедиции със седмици. При дивите горски дървета. Те бяха истинската му слабост. Справяха се сами, искаха само веднъж помощ от човека – да ги зарови в пръстта. И независимо от това, дали е бедна, силна или камениста, повечето от тях намираха пътя си към слънцето. Това бе и една особена радост – садят всяко дърво отделно, а след години пред изненадания поглед се оказва, че е посадена гора.
„Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! Не е справедливо! И затова смъртта расте кротко на кръгове в дънера на дървото, а при човека тя си остава винаги вън и после дълго виси във въздуха вместо него“ – каза той една вечер, преди да отпием от чашите.
Баща ми живя дълго. Отидоха си преди него хората, с които бе съградил сянката на живота си. Изсъхваха гори, създадени от него, изсичаха гори, запазени благодарение на него. Изглежда животът, подобно на смъртта, бе винаги извън човека и върлуваше на воля, където пожелае.
Той си отиде в неделя. Бях сам край леглото му. Искриците живот гаснеха пред очите ми. Но баща ми беше спокоен, понеже съм при него и примирен, че скоро ще ме остави. Той знаеше какво е смърт. А аз не знаех.
Не можех да си поема дъх, когато той също вече не можеше, без да го съзнава. Сълзите са за живите. Мъртвият само престава да диша.
Появи се в съня ми след години. В най-неочаквано място, без видимо предизвикателство на изминалия ден. Направи ми знак да не се притеснявам от нищо – много характерен за него знак, едно завъртване на дясната ръка с иронична усмивка, сякаш небрежно отместваше себе си.
И после отново дълго бяхме разделени. И в съня.
Неотдавна пътеките на живота ми ме отведоха в Родопите. Попаднах в едно село, което не би могло да бъде измислено от човек, въпреки че хора го бяха построили. Всички къщи бяха изградени от кирпич. Но жителите бяха напуснали това райско място. С времето покривите се бяха срутили, а стените, подяждани от дъждовете, бяха изострени откъм върха като странни брадви. Само една бе запазила четвъртития си профил на тухла – защото върху нея бе поникнала трепетлика. Никой не може да каже защо това дърво бе избрало толкова неудобно място, за да се засели, защо не е предпочело да избуи между питомните дървета в нашия двор, които сигурно щяха да му се ядосат, но растенията трудно воюват едно с друго, защото не могат да напуснат единственото си място. Воюват със сянка, но много бавно израстват до нея.
От една семка трепетликата бе пуснала корени в стената и те тук-таме се подаваха от тухлите като жива арматура. Бяха достигнали основата и, ветрилообразно пръснати, пиеха влага.. И така, крепейки зида, хранеха дървото, което се бе издигнало стабилно нагоре.
Денят беше горещ и предвещаваше буря. И тя не закъсня. Вдигнаха се прашни облаци из опустелите улици. Стопените от дъжда стени, изтекли по кълдъръма, се извисяваха обратно във въздуха и го превръщаха в жълта преграда пред очите.
И тогава аз чух шума на трепетликата. Листата й неистово плющяха. Та тя бе създадена точно затова. Но предназначението на живото същество понякога е гибелно за него. Природата пази своето върховенство, като отнема внезапно мисията на своето творение.
Във въздуха нямаше дъждовни капки. Втурналият се в селото вятър бе като отглас от пороят, който се изливаше някъде в жълтеникавата далнина. Трепетликата започна да се привежда под поривите на вятъра, закрепи се, полегнала, за известно време, през което корените започнаха да пращят и накрая не издържаха. Дървото рухна заедно с кирпичената стена в откритата към небето стая на старата къща. И това бе всичко.
Бурята приглъхна. В затъмнения хоризонт блеснаха светкавици, гръмотевиците отекваха сякаш бяха ехо от отвъден свят.
И тогава аз си припомних оболялата тишина, която настъпи след последния дъх на баща ми.
Трепетликата също мълчеше, повалена между стените на дома, в който се бе нанесла като последен обитател. Мълчеше, защото вятърът не докосваше вече листата й.
И аз разбрах.
Смъртта е тишина.
Дълбока тишина, достъпна само за живите.
Изображение: Pixabay
ARTDAY.BG
