Днес, 21 март, отбелязваме Световния ден на поезията. Празникът е учреден през 1999 г. от ЮНЕСКО. Целта му е да се признае обществената ценност на поетичното изкуство като носител на езиковата красота, културата, свободния дух и творчески заряд, който ни издига над тривиалното и винаги ще бъде белег за висок човешки идеал.
Тя ни води по пътеките, по които само душата може да се скита, които само с една дума ни отвеждат до детски спомени, до любовта, преминала с всички си лица през нас, през синовното и патриотичното чувство, до дълбоко затиснати мисли и чувства, до там, където ни е дори страх да погледнем.
“Поезията въплъщава чувството отвъд думите, ритъма отвъд значението, емоцията отвъд мисълта. Тя е нашето „отвъд всичко“.”
Всякакъв вид човешки прогрес, технологии и цивилизация онемяват пред няколко думи в рима, които сякаш за секунда обезсмислят всичко, което е външно и непривично, за да ни върнат във всичко, което е съкровено и лично. Поезията е невидимата мелодия, което думите и музиката съчетават в една дълбока вътрешна песен, която не може да бъде обяснена и анализирана. Която дава утеха, надежда, окрилява мечтите ни и дава изказ на любовта.
Докато и един човек диша, трябва да помни поне някоя строфа, да познава името на поне един поет. За да не бъде загубено това наследство, за да не се погуби човешкия дух.
Стихове от обичани български автори:
МЪДЪР СЕЗОН
Пролетно слънце, а иде лято.
Цигански рид зеленее…
Славеят мъдро замлъква, когато
магарето пее.
Тъй и поетът
сред тези дъбрави
страни от спорове днешни…
Вместо с говорене да бере лаври –
бере череши.
И си мълчи. И усмихва се скрито.
Кой ли това забелязва?
И най-ценните думи
са тези, които
само на себе си казва…
Георги Константинов
ЩЕ ТЕ НАКАРАМ ДА СЕ ВЛЮБИШ
Ще те накарам да се влюбиш
и не във мен, и не във него –
във вятъра и във звездите
ще те накарам да се влюбиш.
Ще ме накараш да се влюбя
във ритъма на дъждовете,
във погледа на всяка пролет
и в пролетта на всеки поглед.
Ще те накарам да се влюбиш
и не във мен, и не във него,
и не във себе си, а просто
ще те накарам да се влюбиш.
Ще ме накараш да се влюбя,
когато в любовта не вярвам,
не вярвам в теб, не вярвам в нея,
когато в себе си не вярвам,
когато просто и банално
говоря най-банални думи
и зная всичко и на всичко
вкуса съм вкусил тъй отдавна.
Ще ме накараш да се влюбя,
и не във теб, и не във нея,
и не във себе си, а просто
ще ме накараш да се влюбя.
Ще те накарам да се влюбиш
и със любов ще те накажа,
защото в мен, защото в него,
защото в себе си не вярваш.
И после в някаква аптека
ще те изпратя със рецепта,
но е направо безнадеждно
лекарство от любов да търсиш.
Ще те накарам да се влюбиш.
Ще ме накараш да се влюбя.
Ще те накарам да се влюбиш
и със любов ще те накажа.
Недялко Йорданов
ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ
обичам те, вика така, че дори и съседите чуват,
обичам те, не разбра ли, как да ти го обясня нагледно,
че от тази любов ми става и лошо, и светло,
пълно и празно едновременно, полудявам, политам,
сривам се, сливам се с тебе,
караш ме да крещя и да шепна,
да се смея и да плача на глас и със сълзи,
погледни ме на какво приличам,
виж се на какво си заприличала,
това не е нормално, не е допустимо, отвъд реалното е,
цялата те обичам, кога ще го проумееш,
на половини, на четвъртини, на сантиметри,
на клетчици,
тук и тук, и точно тук, а тук още повече,
а пък тук и така е просто непоносимо
и гласът ми се губи, и аз се изгубвам, загубен съм,
и завинаги съм намерен ето в тази линия на ръката ти,
под миглата, паднала върху бузата ти, в гънката
на усмивката ти, в ямката зад коляното ти,
тук и тук, и тук също,
и по-нагоре, и по-надолу,
навсякъде,
не разбра ли?
а аз не разбирам защо така го обичам, че се смея и плача,
там и там го обичам,
и там още повече,
а пък там е убийствено…
и умирам от тази любов, от която живея.
Маргарита Петкова
ДЕТЕ НА ЛЮБОВТА
Обичам, както никога преди.
Как бързо остаряхме, сам не зная…
Животът е така непредвидим –
възторжен миг в сърцето на безкрая.
Дочувам думи, казани след мен.
Празнувам детството, сънувам радост.
За всеки има път определен.
Какво не бих сменил за още младост!
Не се приема кротко старостта.
Обичаме, разлюбваме, копнеем…
Аз още съм дете на любовта –
живея и умирам бавно.
С нея.
Добромир Банев
БЛУС
Съмнения, възторзи, страх
съдбата просто се развлича.
А теб след век те разпознах.
И само век ще те обичам!
Оттатък залеза, отвъд
нощта тъмнеят бариери.
Не иде прошка, нито съд…
Любима, събуди ме вчера!
В дълбочините земетръс
предвкусва свойта премиера.
Животът е опасно къс…
Побързай, целуни ме вчера!
Пропуква се безкрайността.
С греха ни ангел ще вечеря.
Подай стиха ми на свещта…
Не чакай: забрави ме вчера…
Калин Донков
ARTDAY.BG
