Валери Петров (рождено име Валери Нисим Меворах) е роден в София на 22 април 1920 г. в семейството на Мария Петрова, учителка по френски език в столична гимназия, и д-р Нисим Меворах, виден адвокат, обществен деятел, дипломат. Те приемат протестантството и решават името на Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.
През 1944 г. Валери Петров завършва медицина в Софийския университет, като известно време работи като лекар, а през есента и зимата на същата година работи в радио „София“. Участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.
След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 – 1962). Служи и като лекар във военна болница в Рилския манастир. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“.
През януари 1971 г. Валери Петров е изключен от БКП заедно с други писатели, след като гласуват с „въздържал се“ за декларация на Съюза на българските писатели срещу присъждането на Нобелова награда за литература на критичния към комунистическия режим руски писател Александър Солженицин.
Народен представител е в Седмото ВНС (1990 – 1991), като е автор на финалната редакция на преамбюла на приетата от него Конституция на Република България.
Валери Петров издава множество книги, поезия, поеми и творби за деца. Първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“ издава на 15-годишна възраст. В периода 1940–1948 написва поемите „Палечко“, „Детинство“, „Край синьото море“, „На път“, „Тавански спомен“, циклите „Нощи в Балкана“, „Стари неща малко по новому“ и др. Негови произведения са преведени на повече от 20 езика.
Той е сред най-значимите представители на съвременната българска драматургия. Негови пиеси са „Когато розите танцуват“ (1961), „Импровизация“ (съвм. С Радой Ралин, 1962), „Сън“ (1968),„Честна мускетарска“ (1976), пиеси приказки „Копче за сън“ (1968), Бяла приказка“ (1973), „Меко казано“ (1979), „В лунната стая“ (1983), „Морскосиньо“ (1985), „Пук“ (1994) и др.
Автор е на сценария на редица филми, сред които първият български цветен филм “Точка първа”.
Валери Петров е носител на множество награди и отличия, сред които Димитровска награда за поемата му „В меката есен“ (1960), Орден „Стара планина“ I степен (2000), Наградата за детска литература „Калина Малина“ (2001), Национална награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване (2004), Наградата за европейски гражданин на Европейския парламент за 2013 г. – за принос към българската култура и разбирателството между нациите и др.
Академик е на БАН (от 2003 г.) и е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради “Пет приказки”.
Умира на 27 август 2014 г. във ВМА. След смъртта си е кремиран, а урната с праха му е положена в гроба на съпругата му.
ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Валери Петров
ARTDAY.BG
