Великолепният Велко Кънев е роден в Елхово през 1948 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 г. в класа на Апостол Карамитев. Театралната си кариера започва на сцената на Сливенския драматичен театър и на Сатиричния театър, след което става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов”. Снима се в едни от най-обичаните български филми: „Оркестър без име”, „Матриархат”, „Мъжки времена”, „Да обичаш на инат”… Незабравимо е участието му и в телевизионното шоу „НЛО”, където си партнира с Павел Попандов, Георги Мамалев и Чочо Попйорданов.
Велко Кънев изигра повече от 40 роли в театъра. За изключителното си превъплъщение във „Великденско вино” от Константин Илиев бе отличен с приза „Аскеер” за водеща мъжка роля, а „Даскал” от Жан-Пиер Дюпан му донесе втора награда от Международния фестивал на моноспектаклите в Санкт Петербург.
На 60-ия си рожден ден бе удостоен и с орден „Св. св. Кирил и Методий” първа степен заради големите си заслуги в областта на българската култура и изкуството.
Отиде си след тежка битка с рака на 11 декември 2011 година.
Актьорът от първо лице:
За мен детството не е фантазия, а реалност. 60-те и 70-те години бяха трудни. Баща ми вземаше ниска заплата, трябваше да се пести, а много да се работи. Работил съм по бригади в студентските си години, поливал съм царевица, за да изкарам 30 лева и да отида на море. Аз се славя с това, че съм голям реалист и поради това не искам да слагам украшения на детството.
Аз никога не забравям откъде съм тръгнал. И когато създавам роля, винаги мисля за това, което съм, което лично съм видял и преживял, а не за това, което мога само да си представям.
Най-голямото удоволствие в театъра е да играеш, затова повече играх, отколкото режисирах.
Страхувам се от прекаленото самолюбие, от дълбаенето на собственото аз. По-небрежното отношение към себе си е по-доброто – другото е опасно. Не се обичам толкова. Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите. Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно. Жаждата за реализация, изпълнена с егоцентризъм, никога не ме е блазнила. Не съм злопаметен, не позволявам негативизмът да ме завладее… Е, това не значи, че не изпадам в депресия. Жаждата ми за живот е в надеждата за нова работа. Но най-важното е какво другите казват за ролите и спектаклите ми, не какво аз мисля за себе си. Аз не съм нарцис, просто си върша работата. Искам да не предам занаята. Да не излъжа хората. Да съм 100 процента. Цял ден се боря със себе си и със света в името на тези два часа вечер. Лишенията започват от сутринта – никакви цигари, алкохол, никакви разточителства в общуването, никакви изцепки. Това го знаят всички. Това е себеотдаване, не себеобичане.
Не мога да живея, без да търся смеха – и като актьор, и като режисьор! Но ние, смешниците, изпитваме страхотна стръв към драматичното! Не виреем в калъп.
Винаги съм смятал за важно актьорът да притежава чувство за хумор, да вижда смешното, нелепото, лошото в живота. Когато хората искат комедия и се смеят, това не значи, че са лекомислени, защото в комедията може да се вложи много.
Създателите на националната култура са изритани в задния двор. Толкова унизени не са били никога – дори когато са обикаляли страната с каруца. Но във всеки град са били посрещани като божества въпреки мизерията.
Цял живот сме смешни. Но зрителят винаги е убеден, че не става дума за него.
Дайте да дадем! Това е девизът на държавата, когато се заговори за култура. Айде таз пиеска, айде онуй филмче – да поработим, момчета, да излезе премиерата, пък за пари после ще говорим – догодина, по-догодина или никога.
Колкото повече време минава, толкова повече тъпчат актьора, ограничават го и го смаляват. Той все по-малко намира сили да изяви себе си. Остане ли без роли, се случват белите.
Голата амбиция да се качиш на сцената и суетнята да се говори за теб са безкрайно комични.
Сцената е място не просто да показваш себе си, а да изразиш отношението си към света. За мен актьорската професия е мисия, тя трябва да излъчва послания.
Има хора, които, без да се правят на оригинални, гледат света с неповторим поглед, украсяват живота и предизвикват любопитството на другите. Приятно ми е да играя с Георги Калоянчев, Наум Шопов, Татяна Лолова, Павел Попандов.
Човек умъдрява и разбира, че в живота съжителстват по най-сложен начин комичното и трагичното, грозното и красивото, и вече не ме задоволява да изобразявам само смешен или само тъжен човек.
Човек не може да режисира смъртта. Никой от нас не знае как си отива другият. Парадоксално.
Никой няма право да съди никого. Няма личност без грехове. Голямата трагедия на съвременния човек е, че често виси в нищото.
Въпросите остават – кой е виновен, всички или никой?! Ако театърът даваше отговорите, отдавна щяхме да сме в демокрацията. Но всъщност тя е за шепа хора. Останалите продължават да живеят като в стадо. Уморихме се от чакане. Безверието завладя обществото. Интелектът на нацията се срина.
Обичам да се шегувам, но никога не си играя с хората, никой няма това право.
Достойните хора са далеч от шума, по-скрити. Вярвам и се прекланям на хора, които страдат, които не прехвърлят вината на този или онзи, за да останат чисти. На хора, които въпреки всичко успяват да създават. Днес се мисли, че трябва да се взема. Но има една тиха всеотдайност и смятам, че тя ще бъде ценното, а не консумативното, което сега е на мода.
Човек не може да програмира живота си, но трябва да се стреми да намери собственото си лице и призванието си. Само тогава работата ще му носи удоволствие. Пожелавам на всички да се занимават с хора, които обичат, и тогава ще бъдат щастливи.
Нека се научим да издържаме най-големия морален товар – на благодарността. Не само на празници, а през целия живот. Всеки от нас има на кого да бъде благодарен.
ARTDAY.BG
