Време за четене: „Ателие“ – разказ от Боян Биолчев

         Моят приятел, скулпторът, очевидно е роден в изкуството, макар от пръв поглед човек да остава с убеждението, че е роден в кръчма.

      –  Ела в ателието! – звънна ми по телефона той.

        Зная си, че приятелят ми принадлежи към хората, които могат да съвместят молба и заповед в едно изречение и попитах:

       –  Спешно ли ти е?

        Скулпторът само въздъхна през слушалката в ухото ми.

        Номерът ми не е на централата за спешни случаи. Пък и напоследък не бързам за никъде, защото нито веднъж в живота  ми не се е случило като пристигна в точния час, някой да е дошъл преди мене.

          – Спешен беше само първият ми брак! Фатално спешен! – посрещна ме той на вратата – А после се оказа, че тя ме е излъгала, че е бременна.

         – При мене обратното. Детето се роди преди да се разпишем.

        –  Това ми се случи чак на третия брак.

        –  Викаш ме спешно да си говорим за жените и децата?

        –  Не – с непонятна за говора му болка каза той – Виж китките ми!

        Протегна ръце към мен. Те бяха невероятно подути и зачервени около мястото, където самоубийците режат вените си.

          –  Иди на лекар! Аз какво…?

          – На лекар вече бях… Неспасяемо е. Няма лек. Така ще бъде, ако ползвам ръцете си. А какво да ползва един скулптор? А? Какво!

         И той спомена един орган, с чиято помощ и Леонардо да Винчи, и Микеланджело едва ли  биха постигнали нещо запомнящо се.

         В ателие най-трудното е да откриеш поне едно чекмедже, в което скулпторът да знае предварително  какво има. Но той с решително движение извади още от първото един лист и ми го подаде.

        – Чети!

        – Защо?

        – Чети ти казвам. И да не чувам тъпия отговор, че си писател, а не читател.

        Върху листа като в кадаиф бяха наплетени непохватни мисли за това как от голям камък може да се направи голяма статуя. Повечето от изреченията бяха посветени на факта, че длетото сече от камъка парченца, които, искат не искат, напускат произведението на изкуството завинаги.

          Познавам възхитителната немарливост на приятеля ми да изрази каквото и да било с думи, ако не е шега на момента, но  листът просто бе подгизнал от умствена пот да се направи с изречения това, което лекарят ти е забранил да правиш с ръце.

          Приятелят ми пристъпваше нервно из ателието, но, когато вдигнах най-после очи към него, той веднага отклони поглед.

          – Какво ще кажеш? –  попита накрая, загледан в отвореното чекмедже, сякаш в очакване от него да изскочи един предан дух и да плесне назидателен шамар по писателската ми буза. А може би направо по устата, която надали щеше да произнесе нещо приятно в десет сутринта за скулптора с двоен тендовагинит на китките.

       –  Какво всъщност е това? – попитах аз.

       – Това, което искам да направя… а не мога с тия ръце! Добре ли е?

       Клошарят, който в този миг шумно нахълта в ателието, се яви в ролята на мой спасител. Поне за кратко…

        – Здрасти – каза той и сякаш увисна във въздуха в очакване да бъде  издухан обратно.

        –  Сядай – махна му с ръка към пейката встрани скулпторът сякаш гонеше муха – Подранил си. Имам важен разговор.

        –  Говорете си. Да не съм луд да ви слушам глупостите.

       Беше повече от ясно, че тоя диалог се репетира  тук ежедневно.

        Клошарят седна  и се загледа в глинените модели до стената, които оттук нататък губеха всякакъв шанс да се претворят в камък. Самият клошар бе като издялан с едър чук от скулптор с  тендовагинит по-тежък от махмурлука.

         А приятелят ми, все още на трезвен като за скулптор, се изправи, пристъпи тържествено и се качи на големия скален къс в средата на ателието. Един   постамент, на който той сякаш искаше  да замръзне завинаги като статуя, от която няма какво повече да се дялка.

         – Всичко е вътре, в тая скала – ме погледна косо той – Попитали един старогръцки ваятел, Праксител май беше, как е постигнал такова съвършено женско тяло, а той казал – „То си беше в скалата, аз само го освободих“. Разбираш ли какво ти казвам. Аз вече не мога…не мога да освободя това, което е в камъка. Харесва ли ти какво съм написал? Каквото написах, това е самата истина… дума по дума…

          – Едно приятелче…точно обратното – обади се клошарят. – Заспал в един кофраж и вечерта го залели с бетон. А на другия ден вместо приятел –  подпорна колона. Иди го освобождавай!

          – Ти мълчи – отсече скулпторът, скочи от скалата и  насочи крив пръст в моето лице – Разбира ли се от това, дето съм го написал, какво трябва да се прави, ако са ти здрави ръцете…

        Имах чувството, че ако сега се подмажа, неудържимо ще започне да ми расте маймунска опашка.

       – Знаеш ли какво? – отвърнах, бърчейки чело – Мисля, че трябва да продължиш да се лекуваш. Ръцете все още са ти необходими…

        – Знаех си. Вие сте гадни маниаци, до един нобелови лауреати, саможиви драскачи… Сакън, да не ви пипне човек гениалния език – изрева той и шумно се вмъкна в килера.

         Шумът се засили, защото килерът беше тесен, а душата на твореца – широка. Но ръцете…

         Разнесе се стържене на стъкло и той така се разпсува, че едва се чу звукът от  счупването на бутилка.

         Скулпторът  излезе бял като платно.

          –  Изпуснах я. Какво ти лечение! Аз една бутилка не мога да държа в ръката!

          – Това наистина е много тежка болест! – изхриптя клошарят.

          – Ти да мълчиш – отново му извика скулпторът и продължи към мене – А ти… ти… кажи поне една дума. Писател скапан!

          –  Мога и повече! Признай си, че счупи отлежало уиски?  По очите те познавам! – отвърнах аз.

          –  Точно така. Чивас ригъл. Дванайсетгодишно!

          – А защо си го държал дванайсет години – каза клошарят – при мене пиене повече от два часа не се задържа!

          Скулпторът ядосано му посочи вратата на ателието.

         Клошарят впи в него стъклен поглед.

         – Ей, ти да не  се обиди! – извика скулпторът –  Нали ме познаваш!

            Но клошарят   без отговор рязко се втурна навън.

            Остана само скалният къс в средата на ателието. Той тегнеше в погледите ни като вкаменена, отлежала от геологическа ера гигантгска бутилка, която е невъзможно да счупиш. И двамата не намирахме думи нито да се раздразним, нито да  се разсмеем… Защото истинският въпрос тъжно висеше между нас… един изписан лист, в които няма нищо и един скален къс, в който има нещо, което ще си остане там завинаги.

          Оставаше единствено приятелят ми  да донесе от килера по-неотлежало питие, но в този миг клошарят влетя в ателието с бутилка в ръка.

   Размахваше я като ръчна бомба.

          –  Ей това е отлежало. От неприкосновения запас на колегата… в случай на свръхтежка нужда… но той сега спи.      Тая  бутилка отлежава най-малко два месеца. Но за вас става… Да видите, че  и аз съм човек…

         – Ние не сме хора – каза скулпторът – Ти си човек. За първи път носиш пиене в ателието…

         – И за последен – беззъбо се засмя клошарят – Той ще ме убие!

          Бутилката звънко щръкна върху дебелата талпа на масата. Беше с бандерол, но нямаше етикет.

         Клошарят развинти капачката ѝ и каза:

        – Да ви имам проблемите. Ей сега от тая бутилка, без да дялкам нищо, ще извадя каквото трябва. Оня, вашия, как му беше името, дъртият грък, е извадил само един човек, при това жена, а аз ще извадя трима! Трима мъже! И вместо една, как ѝ викате вие, статуя, ще се появят три. Ние тримата. Трима човека ще се появят отвътре. Защото глътката прави човека.  И без да дялкаш нищо!

        Спогледнахме се с моя приятел. Истината има странни пътища, за да дойде до тебе.

        – Само ние двамата ще станем човеци – засмя се скулпторът към клошаря, после насочи между очите ми познатия назидателен показалец – А ей тоя, въпреки че ще пие с нас, ще ни ограби. Ние няма да извадим нищо нито от камък, нито от бутилка, а той ще извади разказ. Гадно копеле!

          Оказа се прав.