В края на февруари 1945-а година в България е обнародвана с Наредба-закон в Държавен вестник т.нар. Правописна реформа. Това става под давление на промените в руския език и като продължение на наложената у нас първа правописна реформа от 1921-ва година. Една от обсъжданите промени през 1945-а година била дали да не се премахнат разликите между пълния и кратък член на съществителните – нещо, което затруднява мнозина и днес. По решение на Министерски съвет, обаче, тази разлика останала, за да продължава да „мъчи“ и днес не само учениците, но и доста възрастни и образовани хора.
Какви са по-важните промени, които настъпват с правописната реформа от 1945-а: Букви като щ, ѣ, ю, я, ѫ са обявени за буржоазни, а ѣ и ѫ като символ на консерватизъм и великобългарски шовинизъм.
Правителството на Отечествения фронт назначава комисия от езиковеди и писатели, със задачата да „опростят“ правописа. Един от писателите, които се противопоставят публично на реформата е Елин Пелин. В крайна сметка, обаче, Наредбата слага точка на споровете.
От азбуката ни се изхвърля от употреба т.нар. ЯТ-ова гласна, обозначавана с буквата ят (ѣ) и се заменя с „я“, е или по-рядко – с „а“. Така „бѣлите“ кахъри на българите правописно се „избЕлват“ – стават „бЕли“.
Изхвърля се и употребата на т.нар. голям юс (ѫ) и се замества с „ъ“/“а“. Историческото бѫдѫ в църковнославянските книги почва да се печата като бЪдА.
Прекратява се изписването на буквите „ъ“ и „ь“ в края на думите.
И както казахме, въпреки споровете, остава в сила синтактичното правило за употреба на пълен и кратък член при съществителните от мъжки род, единствено число.
Опростен е и правописът на някои думи, изписвани в миналото като празДник и госТба, които стават „празник“ и „гозба“.
Отпадат падежни форми, познати в руския език и се уточнява правописа на някои стари и нови думи в българския език.
Езиковедите остават разединени по отношение на тази реформа. Някои я определят като идеологическа, други пък я приветстват като улеснение, от гледна точка на това, че прилага фонетичния принцип – „пишеш, каквото чуваш“. Може да се приеме, че освен под политическо влияние, реформата е имала за цел да ограничи неграмотността. Така поне са вярвали защитниците й.
Трябвало ли е да се прави? – Отговорът на този въпрос е многопланов. Исторически погледнато, в света има много азбуки, които са трудни и повече от трудни за чужденците, но по силата на традицията народите им дори не си и помислят за промени, които да дистанцират езика от вековната традиция на прадедите им и свещените книги, написани на тях.
„Реформата къса живи връзки между съвременния български правопис и старобългарската писменост. Така българският език губи своя образ и отличителни черти на пряк потомък на старослявянския език“, смятат най-общо казано, критиците на реформата.
Мнозина стигат и по-далеч – развиват тезата си и в политически аспект – че „реформата спомага за скъсването на езиковите и културните връзки с българските общности, останали извън новите граници на българската държава, и това води до размиване и заличаване на местни говори и наречия“.
„Българският език е баща на славянските езици и затова той на всяка цена трябва да запази връзката си със старославянския език. Той е израз на висока словесност“, написва писателят Константин Петканов.
Така или иначе, днешният правопис е плод на проведената преди 75 години реформа, допълвана от някои нововъведения отвреме-навреме. Но трябва да си признаем, че много от опасенията на тогавашните езиковеди и писатели, които са били против провеждането на реформата, за жалост са се сбъднали: Първо, въвеждането на реформата не спомага значително за ограничаване на неграмотността, и второ – довежда до отдалечаването на българския език от западните говори. Въведената още през 40-те години на миналия век т.нар. „македонска литературна норма“, днес се използва за спекулации от някои политици. Известни са и езиковите ни спорове с руснаците, които тръгват още от произхода на азбуката ни и нейното авторство.
„Опростяването“, очевидно, е довело до тези по-сложни НЕ езикови проблеми.
По-сериозният проблем е, че може би реформата наистина е унищожила езиковата ни традиция – много отличителни белези на езика ни, с които е трябвало и трябва да се гордеем. Езикът би трябвало да е свещен, неприкосновен и неподвластен на политиката. Той е един от историческите белези за нашето съществуване като народ.
ARTDAY.BG
