Уилям Уортън е американски писател, роден на 7 ноември през 1925 година във Филаделфия под името Алберт ду Ем. Уортън през целия си живот старателно се крие и не разкрива неща от личния си живот и биография, но има някои факти, които на днешните изследователи се струват безспорни. Завършва средно образование в Upper Darby в родния си град пред 1943 година. По време на Втората световна война е изпратен на европейския фронт в инженерно поделение. Тежко ранен е в битките при Ардените. След уволнението си от армията продължава образованието си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където получава бакалавърска степен и защитава докторат.
Първият си роман „Пилето“ публикува през 1978 година. С него жъне голям успех, особено след като книгата е филмирана то режисьора Алън Паркър с участието на Никълъс Кейдж в главната роля. След това публикува още 8 романа, два от които – „Отбой в полунощ“ и „Татко“, също са филмирани. През 1998 година дъщеря му Кейт, зет му Бърт и двете им деца, 2-годишният Даниел и 11-месечната Миа, загиват в автомобилна катастрофа в Орегон. Оттогава посвещава творчеството си на есеистика, свързана с причините за тази катастрофа.
В последните си години се предполага, че живее в яхта, закотвена по поречието на Сена. Автор е още на на романите „Художникът“, „Гордост“, „Илюзии“, „Франки Фърбо“, „Последна любов“ и „Отвъд Килера“.
Писателят умира на днешния ден, 29 октомври, през 2008 година.
Представяме ви цитати от романа ,,Пилето“ на Уилям Уортън:
„Докъде ли не стигат хората в стремежа да си осмислят някак живота.“
„Луди може би са онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко.“
„Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение – едно вълшебно усещане.“
„Не бива са слушаш. За да чуеш нещо, не бива да слушаш. За да видиш нещо, не бива да гледаш. За да схванеш нещо, не бива да мислиш. За да кажеш нещо, не бива да слушаш. Земята се върти и ние сме впримчени.
„Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни ритискат с различна сила.“
„Никой не знае повече от това, което се допуска да знае.“
„Всеки от нас е загробен в гроба на земното притегляне.“
„В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение; движение към необходимостта.“
„Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.“
„Искам да помисля за осъществяването на онова, което зная и не мога да задържа в себе си. Нещо ме притегля надолу. Земята в мен е силна. Носеният от вятъра прах в костите ми.“
„Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безмислен.“
„Като го анализираш всяко важно нещо става незначително – както животът изглежда нищо пред смъртта. Умението се унищожава, не, стелиризира се от мисленето; дестилира се в познание. Да мислиш, то е да превърнеш умението в познание.“
„Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят, където трябва, преди да се усетиш.“
„Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.“
„Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувстваш още по-самотен.“
„Съзтезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него.“
„Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.
Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.“
„Трябва да свикна със страха, да живея с него. Той е нещо вродено и няма никакъв смисъл да се бориш срещу него. Да не е страхът, никога не можем да бъдем преуспяващи животни. Човек няма защо да се срамува от страха. Подобно на играта и болката, той е нещо естествено, нещо необходимо. Трябва да свикна с него.“
„Изглежда, съм се изграждал най-вече с оглед да бия баща си; не само в смисъл да мога да го пердаша, но и да постигна нещо повече от него. И за това станах като него. Ставаме като онези, които искаме да надмогнем. Нещо като канибалите, които ядат от падналия враг, за да добият неговото мъжество. Щура работа!“
Мануела Георгиева
ARTday.bg
