Почитаме паметта на българската поетеса с три нейни стихотворения
Елисавета Багряна се ражда на 29 април през 1893 година. Появата ѝ на литературния небосклон е ярка и неугасваща. Мечтателна и земна, вглъбено мъдра и поривиста, тя разчупва представите за покорната жена, окована от присъщите за времето ѝ порядки и със спонтанна дързост и овладян творчески порив решително налага правото на жената на независимост и щастие като квободна личност.
Поетесата умира в София на днешния ден, 23 март, през 1991 година, но със сигурност остава в народната помет.
Да си припомним три от стихотворенията на Багряна:
АПРИЛ
Слънчев сноп от прозореца влиза,
цветен сняг е земята покрил
като с брачна, данетелена риза —
дойде неусетно април.
Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
А печлите сега опрашават
медоносния ябълков цвят.
Вечер лъха презморския вятър,
който всичките пъпки разви.
Аз обичам безумно и свято —
бог сърцето ми благослови.
Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов —
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.
ЛЮБОВ
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил –
Мефистотел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее – птичка в разцъфнала градина,
пее – и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса – Магдалина:
– Ето моите ръце – води ме!
УНЕС
Говорù, говорù, говорù! –
аз притварям очи и те слушам:
– Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша…
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
– Ти не знаеш? Аз също не знам –
но води ме, води ме натам!
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
