Ахмадулина е наричана в Русия „глас на епохата“. Както много други ярки личности на изкуството и литературата в някогашния Съветски съюз, тя има сложна съдба. Баща ѝ е татарин, бил е заместник-министър, майка ѝ е с италиански произход, работила като преводачка в КГБ.
Белла (Изабелла) Ахатовна Ахмадулина идва на белия свят на днешния ден, 10 април, през 1937 година. Още 16-годишна започва да публикува стихове, а през 1957 г. вече е обект на критика във в. „Комсомолская правда“.
Била изключена от Литературния институт „М. Горки“, защото отказала да се включи в обругаването на писателя Борис Пастернак, когато той получава Нобелова награда за романа „Доктор Живаго“. По-късно я възстановяват и завършва през 1957 г.
Първата ѝ книга с поезия излиза през 1962 г. и прави изключително впечатление с изискания стил, лиричния драматизъм и особено – с връзката с традициите на руската поезия. През 60-те години участва в много популярните тогава поетични рецитали – често в огромни зали и на стадиони – заедно с Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.
Поетесата е легендарна със своята работоспособност – пише стотици стихове, поеми, преводи, десетки книги. В СССР и в Русия е призната за жив класик. Пише писма в защита на Андрей Сахаров и Александър Солженицин, но го прави от особена „самотна гражданска позиция – по-скоро печална, отколкото дръзка“.
Има четири брака. Тя е първата жена на писателя Евгений Евтушенко, а след това последователно се омъжва за писателя Юрий Нагибин, балкарския поет Кайсън Кулиев (от коренното население на Кабардино-Балкария в Северен Канказ) и театралния художник Борис Месерер.
Снимала се е в киното, писала е сценарии за филми. Превеждала е грузински поети. Поетесата умира през 2010 година. Тялото ѝ е погребано в Новодевичето гробище.
Представяме ви две стихотворения от Белла Ахмадулина в превод на Красимир Георгиев и Марко Марков:
ДРУГОТО
Какво ли стана? И защо ли аз
година цяла вече не умея
да пиша стихове – отсъства глас
и устните ми час след час немеят?
Ще кажете – туй вече е куплет,
тез четри реда строфа са готова.
Аз не за туй. Владея този ред,
редя по навик словото след слово.
Ръката знае този път добре.
Аз не за туй. Но как преди го правих,
когато ставаха не редове,
а нещо друго? Но какво? Забравих!
Туй, другото, познаваше ли страх,
лудувайки с гласа си смел препускащ?
Само бе смях, бе в устни чувствен смях,
и плачеше, когато плач почувства!
***
Не ми отделяй много време,
въпроси не задавай ти.
С очи и ласкави, и верни
не срещай моите черти.
По пролетните локви тръпни
следите ми недей следи.
Не ще се случи нищо, скъпи,
след срещата, като преди.
Ти мислиш, че от много гордост
не искам с тебе да дружа.
Но не от гордост, а от горест
високо аз глава държа.
Заглавна снимка: ЛитКульт
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
