Събудих се. Отворих очи и забих поглед в тавана. Обладана от мисли и спомени, умът ми трескаво се опитваше да си спомни: С кой изгрев всъщност се събудих и с кой залез заспах. Така ми се искаше да си спомня в кой от четирите сезона те повиках в съзнанието си, без дори да те познавам. Докато се усетя, слънчевите лъчи нахлуха в стаята ми и загряха тялото ми. Все едно усещах топлината ти, без дори да те познавам.
Дните минаваха, а аз още продължавах да водя дебати със себе си. Лягах и ставах със същата мисъл. Бях си те пожелала, но така и не те срещах още. Дните минаваха, дърветата станаха златисти. Хладният вятър разсипваше листата по земята, а после ги канеше да танцуват в различни посоки – последният танц на сезона. Повярвай ми, дори тогава отново те усещах. Знаех, че това са знаците и посланията, които ми изпращаш. Ти не се появяваш и нямаш лице. Връзката ми с теб стана още по-силна, когато се събудих една сутрин и ми стана студено.
Събудих се и видях през прозерца да прехвърча ситен снежец.
Отворих входната врата, излязох. Всяка една снежинка се разтапяше по лицето ми. Във всяка една от тях усещах как галиш лицето ми.
Дните минаваха, зимата беше дълга. Аз още не те бях срещнала, но все едно – вече те познавах. Дните минаваха. Дърветата отново цъфнаха, въздухът се освежи. Слушах песните, които ми изпращаш от птиците, радващи се около мен. Дали беше просто измислен в съзнанието ми или беше някъде там… Знам единствено, че където и да си, аз не спирам да мисля за теб, защото ти си моите четири сезона.
Хюлия Динчер, „Дневниците на Хю-Лана“
ARTday.bg