„Колкото по-напредва цивилизацията ни, толкова по-опасна става”, казва актьорът в едно от последните си интервюта пред Виолета Цветкова
Имаше в българския театър и кино един актьор, казваше се Наум Шопов… Така след години вероятно би звучал всеки разказ за човека с крехка физика, фини обноски и титанична сила на сцената. Разказ от зрители, които са имали честта на се смеят и плачат в залата заради Наум Шопов. С всеки ден те стават все по-малко.
Актьорът си отиде през онази „черна за българската култура 2012-а”, без да успее да доиграе представленията с последната си театрална роля – Фирс от предсмъртната постановка на проф. Крикор Азарян „Вишнева градина“ в Народния театър; без да види официалната премиера на последното си кинопревъплъщение в „Инкогнита“ на Михаил Пандурски; без да може да присъства на представянето на книгата „Личен разговор”, в която прави откровена изповед пред журналиста Георги Тошев… Остави обаче прекрасни спомени с ролите си в театъра („Напразни усилия на любовта”, „Коварство и любов”, „Делото Дантон”, „Вишнева градина”, „Последната лента на Крап”, „Макбет”, „Хамлет”, „Големанов”) и киното („Цар и Генерал”, „По следите на безследно изчезналите”, „Случаят Пенлеве”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Топло”, „Вилна зона”, „Граница”).
Наум Шопов е роден на 27 юли 1930 г. в Стара Загора и буквално е закърмен на сцената. Баща му, Христо Шопов, е директор на самодейната трупа в градското читалище, а майка му, Мара Шопова, е актриса в Старозагорския театър – свидетели твърдят, че й се налагало да кърми там бебето Наум. И след години, когато е зачеркнат в списъците на приетите във ВИТИЗ по соцсъображения, на порасналия Шопов не му е необходимо друго – той просто е роден за сцената. Доказателството са и многобройните отличия, включително „Аскеер” и „Икар”. „Толкова ми е хубаво, че просто не е за вярване! Благодаря ти, публико! Ще ви обичам, докато имам дъх в гърдите си!”, каза Шопов, поемайки своя „Аскеер” за цялостно творчество през 2003-а. През 2006-а дойде и почетната статуетка от Съюза на артистите в България.
Беше трудно време за Наум Шопов, но от тъгата го извади Явор Гърдев, който се довери на 75-годишния актьор за една от най-трудните роли – крал Лир. Шекспировият герой сякаш му даде нови сили и актьорът наистина крачеше величествен на сцената. Малко преди премиерата се срещнахме в гримьорната му в Народния театър. Посрещна ме засмян, силен, пълен с енергия и мъдрост. Ето почти цялото интервю, което имах щастието на направя с един от най-любимите ми актьори:
– В понеделник (27 март 2006 г., б.а.) получихте своя “Икар” за цялостно творчество, г-н Шопов, и всички медии веднага цитираха думите ви: “Нека с него полетя в бъдещето!” Спонтанна ли беше тази реакция, или предварително бяхте решил какво ще кажете на публиката?
– Никога нищо не пиша предварително. Всичко преживявах в този миг.
– Наистина ли се чувствахте като летящ човек?
– Не, не – не съм летящ човек. Аз скромно си живея на земята. Искам да е така, защото на земята срещам хората. Мога да беседвам с тях. От тях черпя енергия.
– Това е поредната ви награда за цялостно творчество след “Аскеер”-а през 2003 г. – подобни отличия идват обикновено в края на една много успешна кариера. Как приемате този факт?
– Знаете ли, вчера прочетох в едни вестник, че съм бил казал… как беше… нещо умно беше казано… а, да – казал съм, че се надявам тази награда да не ме лиши от други награди (смее се), че няма да е последната. Не знам дали ще е така, но факт е, че не е първата.
– Полетът на Икар е изгорил крилете му – вие имате ли страх от летене?
– Аа! Летял съм само насън. Не зная как е наяве.
– Къде ви водят сънищата обикновено?
– Искате ли да ви кажа истината – цяла нощ съм сънувал интервюто с вас. Точно така. Вълнувам се и това сънувам. Реших това да е последното интервю, засега, и да прекъсна този низ от интервюта. Те малко ограбват. Ето, моят приятел Руси Чанев ми каза: „Ти много се разприказва напоследък.” И аз го приех като упрек. Действително дълго време не бях говорил, но когато ми предложиха да честват моята 75-годишнина, аз го приех като знак, че вече ми е дошло време да си отивам. Ами ред ми е – 75 години никак не са малко.
– Това натъжи ли ви?
– Не, не. Защото чувствам енергия в себе си все още. Мога да работя. Надявам се, че някой ще ме повика да играя нещо (усмихва се).
– Сам признавате, че когато ви хвалят, вие си вирите носа повече от всички други, а когато ви критикуват, потъвате в бездната – сега на какво ниво сте?
– Хвалбите винаги ги гледам с подозрение. Защото много често са изпълнени с някакъв лъжлив ентусиазъм. Чувствам се неудобно, когато ме хвалят – това е истината. А колкото до критиките – аз не чета много критики, чета само положителните (смее се). Ето, на стената в театъра винаги се залепват всички отзиви, които излизат след премиерен спектакъл. Сега има много за “Крал Лир” и аз правя точно така – хвърлих един поглед и прочетох само положителните (смее се).
– Това е най-новата ви роля, с която Народният театър чества 75-ия ви рожден ден…
– Точно така и това е третият път, когато правя опит да я играя. Не знам доколко съм успял.
– Великолепен сте. Дни наред преживявах това, което видях в този спектакъл, поставен от Явор Гърдев…
– Много се радвам, благодаря ви.
– Обикновено се твърди, че “Крал Лир” се играе рядко, защото не всеки театър има артист, който може да изиграе този герой – какъв трябва да е според вас този актьор?
– Не знам какъв точно, но според мен най-вече трябва да е можещ. Когато проф. Надежда Сейкова ме покани да играя за пръв път крал Лир, аз бях на 49 години. Беше в Плевенския театър. Приех това предизвикателство – наистина беше такова, защото по същото време се поставяше пиесата на Шекспир и в София, което, за съжаление, не беше много успешно… Всъщност нямам лични впечатления и не мога да говоря…
– А как дойде предложението сега?
– Никой не ми е предлагал! Вече няколко години настоявам пред проф. Васил Стефанов (тогава директор на НТ „Иван Вазов”, б.а.)… Упорито настоявах!
– Защо ви е толкова скъпа тази роля?
– Защото е богата, интересна, многопластова, прелюбопитна. Човешкото преживяване в пиесата е много силно, защото героят се отказва от власт в името на някаква лъжлива представа за света и хората, които не познава. А се оказва, че не познава дъщерите си – нещо много страшно. Аз не казвам, че познавам моите деца, но ми се струва, че се справят много добре с работата си. И аз им вярвам. Ако имах кралство (смее се), бих го поделил с Христо и Лиза (актьорите Христо Шопов и Лиза Шопова, б.а.).
– А знаехте ли, че един ден София ще осъмне с плакати, на които пише “Наум Шопов е луд”?
– Не, не знаех. Да, имаха моето съгласие да правят някаква пропаганда за представлението, но кой, какво, как… не знаех. Разбира се, че трябва да има рекламна кампания, но… Това не е моя работа. Аз само си дадох муцуната.
– Знаете ли колко хора се възмущаваха по улиците: “Как могат да постъпят с Наум Шопов така!” Явно благоговеят над името и образа ви, обичат ви.
– Това ме радва, но акцията предизвика интерес – тя затова се прави.
– Можем ли да направим паралел между Шекспир, Ботев, който казва “свестните днес считат за луди”, и днешното ни време?
– Не знам. Всичко зависи от гледната точка. Когато човек живее в днешно време, това е личен проблем – всеки трябва да избира сам. Откъде да гледа света, как да го гледа и на базата на какво да говори за него. Човекът трябва да се опита да разбере живота с цялата му сложност. Но човекът не разбира защо живее. Единствената му мисия, струва ми се, е да създаде деца, да се продължи животът на човечеството на тази планета. Защото не се знае докога ще съществува цивилизация изобщо. Колкото по-напредва в развитието си цивилизацията, толкова по-опасна става.
– А от ваша гледна точка може ли да се каже, че и днес “лудият води слепите”?
– Не искам да превръщам този въпрос в политическо изявление. Не се занимавам с политика. Мога да не съм съгласен с нещо, да осъждам друго, но… Както казва един писател, не помня името му в момента, мога да говоря само срещу „Топливо”. Защото сега трябва да платя 1777 лева на „Топливо”. Ужас!
– Добре, да оставим политиката настрана – кои са абсурдите на времето ни днес?
– Абсурден е самият човешки живот. Ние идваме така, като че ли някой ни е подбрал. Защото един от сперматозоидите опложда яйцеклетката, нали? А борбата с останалите милиони представяте ли си каква е била?! Не знам, не знам защо съществуваме. Но знам, че трябва да съществуваме.
– В един от монолозите си крал Лир казва: „Каквото са мухите за децата, това сме ний за боговете – убиват ни, когато пожелаят!” Вие страхувате ли се от Бога?
– Радичков го каза чудесно в едно от последните си интервюта: “Никой не можа да каже има ли Господ, но трябва да живеем така, като че ли има Господ.” Защото са създадени някакви норми на поведение в обществото, които трябва да се спазват. Много хубаво би било, ако това добро, което съществува в религията, съществува и у човека. Не прави лошо никому, тоест не прави на друг онова, което не искаш да се случи на теб.
– Винаги ли така сте живял?
– Опитвам се.
– И какъв е ответът отсреща – нали казват, че няма ненаказано добро със зло?
– Аз се пазя да говоря за доброто, за другите хора… Знам само, че в мен съществуват и някакви зли сили. Някакви демончета, които се опитвам да изследвам в моята работа. Говоря съвсем откровено. Понякога се изненадвам от себе си, от реакциите си, от позициите си по някакъв въпрос. Изненадвам се и ми е интересно да се самонаблюдавам. И понеже не съм завършил ВИТИЗ, работата ми през всички тези години в тази сфера е била благодарение само на това, че съм се опитвал да се самонаблюдавам. Тоест аз не отивам към образа, а дърпам образа към себе си. Мъча се да го намеря в себе си.
– Крал Лир е силен и самотен – силният човек винаги ли е самотен според вас?
– Да, струва ми се е така. Самотата е спътник на човека. Човек се ражда и умира сам. Това е факт. А за съжаление, понякога и живее сам. То се случва често на хората, които се занимават с изкуство. За мен да кажеш “аз творя” звучи малко високопарно, но има самота, нужна е самота. Сам трябва да работиш, ако си актьор. Разбира се, с помощта и указанията на режисьора, да се подчиниш на общото правило на постановката, на мисълта, която иска да изведе авторът на текста. Защото това е посланието, заради което съществува театърът. Но… ти, актьорът, си сам.
– Крал Лир бива предаден от децата си – кое според вас като баща отключва предателството на децата?
– Най голямото предателство според мен е да предадеш себе си, да се откажеш от възможностите, които е заложила в теб природата. Разбира се, човек изпада много често в сривове. И аз съм изпадал. И то не рядко. Открил съм, че изходът да изляза от тях винаги е в работата. Да съм на сцената, да играя.
– Играл сте и много комедийни роли. Кое е по-добре – да гледаме откъм смешната страна на живота, да живеем, като се забавляваме, или обратното – да драматизираме всеки път, когато животът ни подлага на изпитание?
– Най-хубаво е да живеем. Човек попада и в смешни ситуации, и в ситуации, в които не знае как да реагира… (спомня си нещо и се смее). Ето, сутринта се качвам в маршрутното такси и шофьорът отказа да ми вземе пари. Казва: “Това е моята почерпка за наградата.” Толкова ми стана мило…
– Успяхте ли да му кажете нещо?
– Благодарих му.
– Какво прави актьора обичан – само неговият талант ли?
– Трябва да мисли върху това, което работи. Трябва да се опитва да не изпуска нищо около себе си, което се случва. Защото това го обогатява. Дава му възможности да опознае и себе си, и хората. И обществото, разбира се, в името на което стоим на сцената.
– Преди време проф. Крикор Азарян прави с вас своя режисьорски дебют. Сега един от най-търсените млади режисьори – Явор Гърдев, постави “Крал Лир” с вас в главната роля. Обикновено се твърди, че актьорите са интерпретатори, че всичко зависи от режисьори. Може ли обаче актьорът да прави режисьора – все пак е в състояние както да провали, така и да извади една постановка от провал?
– Да, надявам се, че е така. Аз работя с много режисьори. Един от моите учители е Леон Даниел – работили сме “Хамлет” с него и още много, много неща. И с Азарян сме работили много.
– Кое е най-доброто признание, което сте чували от режисьор?
– Признанието ли… Ето, вижте го тук, написал го е Явор Гърдев (показва програмата на “Крал Лир” с надпис: “На Наум с любов и благодарност, Явор Гърдев”). Кратко, но казва всичко.
– А младите актьори как се държат с вас?
– (Изведнъж се оживява) Аз много обичам да работя с млади актьори и за тях говоря с любов. Искам да работя с млади актьори. И съм много изненадан, че всички млади актьори приеха “Крал Лир”, след като видяха, че от него нещо ще стане. Вероятно не са ме гледали преди, не ме познаваха и имаха известно подозрение, което можеше да се окаже нездравословно за климата по време на робата. Но с течение на времето, струва ми се, с напредването на репетициите, младите ми колеги ставаха все по-близки с мен, все повече ми помагаха. Усещах как отношението им става друго. Може би защото вече се срещаха с мен не само по коридора, а и на сцената. И чувствах, че някакво приятелство като че ли потече между нас. Което много ценя и заради което мнооого благодаря на всички мои колеги, които участват в представлението!
– Преди време играхте и при един от големите европейски режисьори – поляка легенда Анджей Вайда, който постави “Делото Дантон” на Тетър „Българска армия”. Това е човекът, който с филмите си казваше изключително много в най-трудните соцвремена, а тази година (2006-а, б.а.) той също има юбилей – става на 80…
– Това беше истински празник за мен! Вайда дойде тук със своя асистент и искаше да пренесе постановката си от Полша тук. Стоя около четири-пет дни, прочетохме пиесата, той ни разказа какво мисли и какво иска да внуши и след това остави всичко в ръцете на Карпински. Ние обаче внесохме и нови неща в постановката. И когато Вайда дойде за последните десет дни и за премиерата, остана доволен. Беше приятно изненадан от нас, българските актьори.
– Кинокритиците обикновено твърдят, че най-добрата ви роля на големия екран е във филма “Цар и генерал” – така ли мислите и вие?
– Откровено казано, работата с режисьора Въло Радев е оставила неизличими следи в мен. Той беше изключителна личност. Неговата смелост да заснеме “Цар и генерал” беше наистина похвална. При това в такава човешка светлина. Спомням си, че гледах документални филми за цар Борис, защото няколко пъти ми се наложи да го играя (смее се).
– Играли сте в “Чудак”, в “Дневникът на едни луд”… кой всъщност е Наум Шопов?
– АЗ? Не си давам егото!
– А на 75 години мечтите на Наум Шопов с какво са свързани?
– Да бъда жив и здрав да работя. Защото, за съжаление, българският актьор е много беден. Особено пенсионерите актьори. Срам ме е да кажа колко е моята пенсия. Да живея само с нея е невъзможно. Затова нека съм здрав, за да работя.
– А бедността прави ли ви тъжен?
– Много тъжен ме прави. Имам нетърпимост към немотията. Потиска ме. Но тя потиска всекиго. Кой би се радвал на немотията… Слава Богу, че децата ми работят. Христо си извоюва име в киното и няма основание да се оплаква. И не се оплаква. Помага ми. И Лиза също. За разлика от крал Лир, аз случих на деца (смее се).
– За пръв път ви виждам толкова често да се усмихвате – кои са нещата, които ви правят щастлив?
– Усмивките на хората, когато ги виждам срещу мен. Ако срещна добронамереност, ако видя усмивката на човека срещу мен, това ме прави весел, прави ме радостен. Ето тази постъпка на шофьора от маршрутката тази сутрин – така ми стопли целия ден… Но нека вече спра. Не искам да ставам банален. Баналността ме убива. Затова повтарям, че това е последното интервю, което давам. След като имам сцената и ролите, чрез които мога да говоря, защо трябва да приказвам и навън?! Смешно е…
Виолета Цветкова
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
