Ивелина Радионова, „Ръцете му“
Отдавна съм забравила очите му. Сини ли бяха, или пък зелени? Не помня уханието на парфюма му. Сандалово дърво, кедър? Или беше мускус? Пушеше ли? Усмихваше ли се? Как се обличаше? Боже, забравила съм и името му! Възможно ли е да помня само ръцете му? Бяха груби, но умееха да галят. Мога да ги разпозная сред хиляди други и само като си помисля за тях, настръхвам. Сънувам как ме докосват, а когато се събудя, се питам дали е истина.
Кожата ми помни… Не лицето му, ръцете му помня! Не устните му, а ръцете му ми казваха „Аз винаги ще бъда с теб! Никога няма да те напусна!“ Толкова ли бях наивна, че повярвах? Как пък един път не видях, че ме няма в линията на живота му? Любимите ръце!! Неговите! Парят… Все едно беше скулптор.
Извайваше тялото ми малко по малко, гънка след гънка, овал след овал. Преливаше от любов. Как не разбрах тогава, че ще си тръгне, усещайки че не съм готова? Та той беше любов, която нямах сили да понеса. Коя ли прегръща днес? Коя ли тръпне от щастие, както тръпнех аз преди? Чий сън прекъсва?
Не се сещам дали ме потърси отново. Не помня телефонния му номер, нито къде живее, какво работи. Имаше ли приятели, или беше самотник? Помня само, че ръцете му ме обичаха до лудост, че бяха готови да ме носят до края на света, да скъсат звезди от небесната риза, да излекуват всяка моя болка…
Преплиташе пръстите си с моите, за да ми покаже, че сме едно цяло… Господи, толкова го обичам, а толкова малко помня за него! Върни ми го, моля те!
Ивелина Радионова
Снимка: CatholicMatch.com
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/