Карло Лоренцини Колоди е роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция. Колоди е псевдоним — име на красиво градче в Италия, в което е родена майката на писателя.
Авторът работил дълги години във вестници и списания. Самият той е основател на два сатирични политически вестника. Статиите му са събрани и издадени в отделни книги. Писал е и комедии. От 1860 до 1881 година бил държавен чиновник.
За деца започнал да пише на стари години. Най-напред превел от френски език приказките на Шарл Перо (1875). След това написва „Джанетино“ (1876), последвана от редица други книги, които имали извънредно голям успех: „Дребосък“, „Пътуване из Италия на Джанетино“, „Географията на Джанетино“, „Граматиката на Джанетино“…
Колоди се стреми чрез творчеството си да даде на децата знания и поуки. Той рисува детето такова, каквото си е в действителност — не образец на съвършенство или въплъщение на злост и вироглавство, а весел и здрав немирник, който има много недостатъци, но и много добри качества.
През 1880 година излиза „Пинокио“ — най-художествената и най-популярната книга за деца в Италия, която е спечелила сърцата на всички малки човеци по света. У нас тя се ползва с голяма известност, преиздавана е няколко пъти.
Писателят не бил от най-жизнерадостните автори. Дори след успеха на „Пинокио“ той мразел да бъде наричан детски автор. Гледал на себе си повече като на италианския Дикенс или Шекспир. Искал да пише големи творби, важни, за възрастни. Въпреки очевидния си успех, смятал, че пилее таланта си, пишейки истории за деца. Особено се подразнил, когато видял „Пинокио“, препоръчан от детския вестник „Giornale per i bambini“ и се опитал как ли не да унищожи популярния си герой. Не успял и дървеното момче го преследвало през целия му живот.
Писателят умира на 26 октомври през 1890 година.
Илюстрация към „Приключенията на Пинокио“, изд. „Народна младеж“
Представяме ви Глава V от „Приключенията на Пинокио“ в превод на Петър Благоев:
„Между това започна да се смрачава и Пинокио, като си спомни, че не бе ял нищо, усети в стомаха си някакво стържене, което приличаше твърде много на апетит.
Но апетитът у децата расте бързо. И наистина след няколко минути апетитът стана глад, а гладът съвсем неусетно се превърна във вълчи глад.
Клетият Пинокио се затича към огнището, дето вреше тенджера, и понечи да я отхлупи, за да види какво има вътре, ала тенджерата беше нарисувана на стената. Можете да си представите колко поразен остана. Носът му, който и без това беше дълъг, стана по-дълъг поне с четири пръста.
Тогава той започна да тича из стаята и да рови във всичките долапи и скривалища, за да намери малко хляб, макар и сух, някоя коричка, някое кокалче, оставено за кучето, малко мухлясал качамак, парче риба, костилки от череши, изобщо нещо за дъвчене; но не намери нищо, съвсем нищо.
А между това гладът все растеше и растеше и клетият Пинокио намираше единствено облекчение в прозяването: неговите прозевки бяха тъй дълги, че понякога устата му достигаше чак до ушите. А след като се прозееше, плюеше и усещаше, че му става дупка в стомаха.
Тогава, разплакан и отчаян, си казваше:
— Говорещият щурец беше прав. Сбърках, че отидох против волята на баща си и избягах от къщи… Ако баща ми беше тук, сега нямаше да се прозявам до смърт от глад! Ех, че отвратително нещо е гладът!
И ето, стори му се, че вижда в сметта нещо валчесто и бяло, което приличаше много на кокоше яйце. В миг се хвърли върху него. Наистина беше яйце.
Невъзможно е да се опише радостта на Пинокио: трябва да умее човек да си я представи. Струваше му се, че сънува: премяташе яйцето от ръка в ръка, опипваше го и го целуваше и като го целуваше, казваше:
— А сега как да си го приготвя за ядене? Дали да го опържа? Или не, по-добре е да го сваря. Но няма ли да бъде по-вкусно, ако го опържа в тигана? Или пък да го сваря рохко за ядене? Не, най-бързо ще стане, ако го опържа в тигана: много ми се ще да го изям по-скоро!
Речено, сторено — сложи едно тиганче на мангала, пълен с жарава, сипа в тиганчето вместо олио малко вода и когато водата започна да изпуска пара, так… строши черупката на яйцето и понечи да го пусне вътре.
Но вместо белтък и жълтък изскочи едно съвсем весело и приветливо пиленце, което се поклони и каза:
— Много ти благодаря, господин Пинокио, задето ми спести труда да пробивам черупката! Довиждане, бъди здрав и много поздрави вкъщи!
Като каза това, разпери крилцата си, изхвръкна от прозореца, който беше отворен, литна и скоро се загуби от погледа.“
Клетото дървено човече остана смаяно, с втренчени очи, със зинала уста и с черупките от яйцето в ръка. Когато се съвзе от първото вцепеняване, започна да плаче, да кряска, да удря с крака по пода от отчаяние и като плачеше, казваше:
— И все пак Говорещият щурец беше прав! Ако не бях избягал от къщи и ако баща ми беше тук, сега нямаше да ме заплашва гладна смърт! Ох, какво грозно нещо е гладът!
И понеже стомахът му се бунтуваше повече от всеки друг път и не знаеше как да го умири, намисли да излезе от къщи и да прескочи до едно съседно селце, като се надяваше, че ще намери някои милостив човек, който да му даде малко хляб.“
Борис Белев
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
