Беше петък. Късният следобед бе времето, когато градът се изпълваше с оживление. Небето се обличаше в пурпурните си одежди и придаваше магически нюанси на сградите под него. Свеж ветрец се разхождаше по улиците и сякаш подканваше хората да излязат, да се поразходят, да се видят с приятели. Почивните дни тепърва предстояха. А синоптиците обещаваха много слънце и температури, нормални за края на май.
Той вървеше по уличките с усмивка на лицето. Оглеждаше с вълнение хората, които се събираха пред ресторантите за вечеря в приятна компания. Влюбените двойки, които вървяха към парка, хванали се за ръце. Децата, които тичаха на площадката и си подхвърляха топка. Животът пред него кипеше. Усещаше го и във въздуха, в който танцуваха различни аромати на печено месо, сладостта на току-що извадени от фурната домашни бисквити и изкушаващия мирис на отлежало вино. Сякаш петъкът бе времето, когато всички се разбуждаха от монотонния ритъм на делниците.
Зави зад ъгъла и се спря пред витрината на един магазин за обувки. Вратата вече беше заключена и на нея бе оставена табелка с надпис: Затворено. Светлината на залязващото слънце му бе достатъчна да види образа си в стъклото, сякаш бе огледало. Изпъна карираното си бежово сако и стегна възела на вратовръзката си. Оправи баретата на главата си, която бе завършек към елегантното му облекло. Вгледа се в маслиновите си очи, отразяващи се във витрината. В тях грееше онова пламъче на млад мъж, готов да покори света, редом със своята любима.
В ръцете си носеше кутийка с онези белгийски бонбони, които тя толкова много обичаше. Казваше, че когато усеща сладостта на разтапящия се шоколад в устата си, сякаш чувства целувката на нейния любим върху устните си. Той винаги ѝ подаряваше по една кутийка от тях на раздяла – за да вкусва целувките му, когато не са заедно. Освен кутията с бонбони, носеше и едно малко букетче от няколко стръка лавандула, завързани с конопена панделка. Тя обичаше аромата на тези виолетови цветове. Дори на сватбата им в ръцете си стискаше букет от лавандула, който сякаш ѝ вдъхваше неописуемо спокойствие в този толкова важен ден от живота и на двамата. За това и той винаги свързваше този лавандулов аромат с образа на своята любима. Той бе част от тяхната история, връзката помежду им. Любов с аромат на лавандула.
Погледна часовника на ръката си и видя, че наближава седем часа. Усмихна се и продължи по пътя си. Вървеше по тротоара, опитвайки се да забърза темпото си. Не биваше да закъснява. Не биваше да я оставя да го чака. Все пак един джентълмен винаги трябва да бъде на мястото на срещата преди своята дама. Така го бяха учили.
След около пет минути вече беше на железопътната гара. Тя беше малка и имаше нужда от ремонт. Но в нея бе запазен някакъв чар от изминалите години. Тук, на това място, толкова много хора се бяха разделяли и събирали отново. Гласовете на мнозина витаеха във въздуха, преплетени с плач, смях и аромат на целувки. В него се надигаше вълнение. Винаги, когато идваше на гарата го усещаше. Всъщност, не беше толкова заради мястото, а заради мисълта, че ще я види. Сякаш за първи път. Сякаш все още бяха свенливите младежи, които се усмихваха един на друг. Той се чувстваше по същия начин, както когато я ухажваше и страдаше, че тя не разбира признаците му на любов. Първата му любов в живота.
Излезе на пероните, където релсите просто преминаваха през малкия град. Скоро влакът от столицата щеше да пристигне. Имаше десетина души, които чакаха свои близки да се приберат за почивните дни при тях. Майка, която тръпнеше да прегърне сина си. Баба, щастлива, че внуците ѝ ще я посетят. Вглеждайки се в лицата на тези хора, той сякаш успяваше да види тяхната история, да усети емоциите, скрити зад застиналите в очакване очи.
Седна на една от пейките. Остави до себе си кутията с шоколадови бонбони и върху тях букетчето от лавандула. Облегна се и зачака. Видя облаците, които приличаха на розов захарен памук. Спомни си за панаирите, на които ходеха заедно. След виенското колело обичаха да си поделят по един захарен памук, който упорито се лепеше по пръстите и устните им. Той често си правеше мустак от него, с който караше смехът на любимата му да се извиси наоколо. Обичаше този звук. Сякаш великолепна мелодия, галеща всичките му сетива. Караше го да вярва, че тя е щастлива. С него.
– Влакът от София пристига на трети коловоз – разнесе се из гарата гласът от високоговорителя.
Той се вгледа в далечината. Вече успяваше да чуе равномерното тракане на влака по релсите. Изправи се от мястото си, вземайки в ръце подаръка за любимата си. Лекият ветрец се заигра около него и се преплете с аромата на лавандула от букета. Докосна обонянието му и го накара да се усмихне. Тя идваше. Усещаше я. Чувстваше я.
Скоростта на влака намаляваше все повече и повече. Накрая спря на гарата. Локомотивът засвири. Вратите се отвориха и от тях започнаха да слизат пътници. По прозорците се виждаха толкова много непознати лица на хора, които се прибираха от столицата, но тяхната крайна спирка не бе това градче. Майката прегърна сина си, прикривайки сълзите от радост в очите си. Бабата се оживи, виждайки внуците и дъщеря си, които ѝ идваха на гости. Скоро всички, които трябваше да слязат на гарата го направиха и влакът отново започна да набира скорост, тръгвайки към следващата спирка.
Той стоеше на мястото си, застинал в очакване. Оглеждаше се. Може би не я бе забелязал между пътниците, които слязоха. Хората започнаха да се разотиват. Чуваха се гласове, смях. Но те се отдалечаваха все повече и повече от него. Докато не остана сам. Настана тишина. Нея я нямаше. Пероните останаха празни. Влакът вече си бе заминал и дори се скри от погледа му. А неговата любима не си дойде.
Върна се на пейката, на която бе стоял до преди миг. Остави бонбоните до себе си, но букета с лавандула положи в скута си. Вгледа се в цветовете му. Докосна с пръсти конопената панделка, която бе завързал. Вятърът отново се доближи до него и му напомни за лавандуловия аромат. Но този път той накара очите му да се напълнят със сълзи. Тя не си дойде. Нямаше я.
– А, ето те и теб – чу ведър женски глас, който приближаваше към него.
Веднага вдигна поглед от букета и се извърна настрани. Видя една пухкава жена със зачервени бузи и къдрава светла коса, завързана на опашка. Беше облечена в бяла медицинска престилка с къси ръкави, които не прикриваха бледата ѝ кожа. Познаваше я. Не можеше да си спомни от къде, но я познаваше. Именно нейният образ успя да го върне някъде между реалността и… спомените му. Сякаш мозъкът му си играеше някаква жестока игра с него и го караше да изгуби представа за действителността.
– Пак ли си дошъл тук? – питаше го тя, спирайки до него. Седна на пейката и сложи нежно ръката си на рамото му. – Веднага щом разбрах, че те няма, знаех къде да те намеря по това време. Петък. Седем вечерта…
– Жена ми трябваше да се прибере от столицата – обясни ѝ той. – Учителка е там и всеки петък си идва при мен, за да сме заедно през почивните дни. Но днес не дойде.
– Тя няма да дойде. Знаеш го.
– Защо? Тя нищо не ми е казвала.
Той се вгледа в очите на жената. Те бяха топли, но в тях напираха сълзи, докато изричаше тези думи. Благият ѝ тон не можеше да скрие треперенето на гласа. Знаеше, че ще го нарани. Но трябваше да му го каже.
– Тя почина преди двайсет години. Не помниш ли?
Мълчание. Погледът му блуждаеше наоколо. Стисна букета в ръцете си.
– Отново си купил бонбони и ѝ носиш лавандула – продължи тя. – Казвал си ми колко много я обича.
– И на сватбата ни беше с букет от лавандула – направи пауза той. – Цялата ни любов е с аромат на лавандула. – После сведе поглед към букетчето в скута си. Жената докосна ръката му. – Сигурна ли си, че е починала?
– Да – каза тихо тя. – Хайде, нека се прибираме. Вечерята ще изстине. Знаеш, че смяната ми не може да приключи, докато не сте се нахранили всички.
Помогна му да се изправи, държейки го под ръка. Той взе шоколадовите бонбони под мишница, а с пръстите си стискаше лавандуловия букет. Едва сега усети болките в гърба си, в краката. Сякаш само за един миг действителността го зашлеви в лицето и му напомни, че не е онова младо момче, чийто образ видя във витрината на магазина. Беше осемдесетгодишен старец.
Тръгна бавно и покорно с пухкавата жена, която му помагаше да се придвижва по-лесно. Вървяха към дома за възрастни хора, който сега бе негов дом. Говореше му с благия си глас, но той не я слушаше. Продължаваше да се пита дали са истина думите, които му бе казала. Искаше му се да я накара да си отиде и да го остави на гарата. Той трябваше да дочака своята любима да си дойде от столицата. Може би беше изпуснала влака. Мислеше си, че трябва да дойде отново, за да я посрещне. Следващият петък. Пак с кутия шоколадови бонбони – от любимите ѝ. И разбира се, букет от лавандула. Защото я обичаше.
Боян Боев
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
