Константин Коцев-Пацо е роден на 4 юни 1926 г. в Цариград, Турция. Завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1950 и актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1958 г. при проф. Кръстю Мирски.
След сезон в Бургаския театър става един от основателите на Сатиричния театър, на чиято сцена е от 1959 до 1984 г. Шест години е в трупата на Театър „София“, а от 1990 г. е артист на свободна практика.
Знаменити негови комични роли на сцената са Жевакин в „Женитба“ на Гогол, Тартюф в едноименната комедия на Молиер, Брюлевич в „Кандидати на славата“ от Вазов, Гоца Герасков в „Суматоха“ и Исай в „Януари“ на Радичков, Човекът в „Обличане на Венера“ на Д. Жотев, както и ролите му в моноспектакъла „Дневникът на един луд“ от Гогол, „Час пик“ от Ставински, „Свинските опашчици“ от Дитл, „Големанов“ от Ст.Л. Костов и мн. др.
Първата му роля в киното е в дебютния филм на Валери Петров и Рангел Вълчанов „На малкия остров“ (1958). Любимец на няколко поколения българи той става с филмите „Първи урок“, „Инспекторът и нощта“, „Привързаният балон“, „Шведските крале“, „Случаят Пенлеве“, „Бялата стая“, „Тихият беглец“, „Топло“, „Шарен свят“, „Къщи без огради“, „Нощните бдения на поп Вечерко“, „Равновесие“ и др., както и с десетки роли в постановки на Телевизионния театър.
След дълга борба с болестта на Алцхаймер актьорът напуска света на живите на 4 август през 2007 година.
Гоца Герасков в „Суматоха“ на Йордан Радичков бе една от любимите роли на Константин Коцев – Пацо, затова ви предлагаме
част от този изключителен текст, изигран от невероятния актьор:
“Ще продам прасето. Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова по става на трион и му расте зурлата. Ти остави, че не пълнее, ами щурее. Оня ден се загуби, та се пребих да я търся тая пърлица. Стока се не губи, ама то туй не е стока. Жената вика, че го пуснала от кочината, да се изтича, и то изчезнало. Изчезна, вика, и го няма. Обиколих селото – няма го. Да не е игла, та да изчезне! Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, да не би да са го виждали, ама къде ще го видят, то вече се стъмнило! Мамка му и прасе, къде да го диря! Ако се е набутало в гората, ще го изядат вълците! И аз тъй си помислих, че ако вълците са много, ще го изядат. Мислих, мислих, па тръгнах да го търся. Търсих покрай реката: няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, надве ме преряза, но я прегазих, какво да правя! Тръгнах от другата страна. през едни ниви, ни се чува нещо, ни се вижда нещо. Почнах да мамя. Мааамя, маамя, маамя, па се спра; после слушам! Слуушам, слуушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво не се обажда! Хайде после натам, та в гората под чуката. В гората се нищо не вижда, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да я търся тая пърлица, не мога да се върна назад. Спрях се в гората, па пак почнах да мамя. Маамя, маааамя, маамя, па се спра. После слушам: слуушам, слуушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда! Хайде после още навътре в гората, та се набутах в едни тръни, целия ме изподраха. Едва се измъкнах на една поляна. Измъкнах се и разгеле гледам – прасето. Белее се и очите му светят насреща ми. Гъци-гъци, гъци-гъци! – викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе, тръгнах към него доста свирепо, пак не мърда. Ритнах го още по-свирепо, хич не мърда! То пък да излезе един изгнил пън, от тия, дето нощем светят! И оттам, като почнах да мамя: гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци, па се ослушвам. Слуушам, слуушам, слуушам – нищо няма. Няма и няма. Устата ми пресъхна от мамене, до сабаале може да мамя и пак да не ме чуе. А бе, викам, тая пърлица да не е заспала някъде? На мене ми мина това през главата, ама мога ли да тръгна из това тъмно да търся една свинска опашка! Ако попаднеш точно на опашката, да. Ами как ще попаднеш! Освен да почнеш да ровиш наред в шумата, та дано го настъпиш. Ама и това не е сигурно, защото можеш да ровиш шумата, колкото си щеш, а то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го откриеш. Даже на една педя да минеш покрай тая пърлица и пак няма да я видиш! Маааамя, маааааамя, маааааааамя – нема! Викам си по едно време, ще викам, колкото сили имам! И почнах да викам, що сили имам, а кучетата от съседните села лавнаха. Събудих околията, гледам, че по съседните села светнаха фенери, народ се събира на тумби, а аз не спирам да мамя: гъци-гъци, гъци-гъци! После фенерите тръгнаха, покачиха се по баира, народът на околията иде към мене. Кво има, пита народът на околията, аз казвам тъй и тъй, нали знаете моето прасе, оная сръбска пърлица, дето получи два ордена за храброст на селскостопанската изложба. Знаем, вика, околията. Изгуби се и го нема никаква! Не може да бъде! – казва околията и започва да мами заедно с мене. Гъци-гъци, мами заедно с мене Околията, па по едно време Околията ми вика: Това прасе требе да е минало през границата – я в Гръцко, я в Турско. По едно време Околията си отиде. Аз си тръгвам обратно и си мисля, дано да е минало в Турско, защото такова прасе не се намира никъде, като му видиш зурлата, ще си помислиш, че земята е създадена само за неговата зурла, та да я рови. И като си мисля това, усещам изведнъж, мамка му и прасе, сврело се вътре в мен, ей от тука, та до тука, сврело се, значи, в мене и върти пърлицата си точно под лъжичката, да ме гъделичка. Кога е влязло в мене, не зная и как тъй е влязло, също не зная! Ушите му ей тука усещам, опашката му пък тука, а горе – гърбицата, щото е гърбаво. Само дано не ме изпорови, мисля си, та да ми измъкне корена! Ако ми измъкне корена, свършено е с мене… Мисля… прибирам се, а то, пърлицата му с пърлица, се заровило в кочината, мига насреща ми, ни лук яло, ни лук мирисало. Ще те убия, скачам аз, а жена ми се хвърля отгоре ми: Жив да си, не убивай го!“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
