Режисьорът ни напусна на 29 октомври през 2012 година
„Макар и да е мимолетен, театърът е толкова силен, че мигът се превръща в спомен и ни въздейства като част от личния опит. Той няма претенции за вечност, което е най-важното в него“, казваше режисьорът.
Младен Киселов осъзнаваше театъра като живот и мисия. Театралната му енергия и любов нямаха граници. В професионалната си работа и в живота той излъчваше неповторимо човешко обаяние. Отиде си от нашия свят преди малко повече от четири години. Сърцето му не издържа. Това пусто сърце, което все се вълнуваше от живота, от хората, от всичко.
Ражда се на 11 юни през 1942 година в Русе. Режисура завършва при Анатолий Ефрос в ГИТИЗ, Москва, през 1968 г. Същата година дебютира с „Домът на Бернарда Алба“ от Лорка в Драматичния театър в Пловдив.
Работил е и театрите в Кърджали и Бургас, в Народен театър за младежта (1971-1977 г.), Държавен сатиричен театър (1977-1982) – като главен художествен ръководител, Народния театър „Иван Вазов“ (1983-1991). Бил е и заместник-генерален директор по художествените въпроси на Националния дворец на културата.
От 1975 до 1991 г. е асистент на проф. Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.
В българската театрална история са легендарни неговите постановки от 70-те и 80-те години на миналия век – „Човекоядката“ на Иван Радоев с Тодор Колев в театър „София“, „Театър, любов моя“ на Валери Петров със Славка Славова и Таня Масалитинова, в Театър 199, „Сако от велур“ на Станислав Стратиев в Сатиричния театър, спектаклите му по пиесите на Йордан Радичков „Опит за летене“ в Народния театър „Ив. Вазов“ и „Лазарица“ с Григор Вачков в Сатиричния…
От 1991 г. живее в САЩ, където работи като педагог и режисьор. Преподава в Йелския университет, Ню Хейвън, Кънектикът още в началото на 80-те години, а от 1991 г. преподаваше режисура и актьорско майсторство в Драматичната школа на университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг.
Успешни и популярни негови постановки са и „Животът – това са две жени“ от Стефан Цанев, „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ от Едуард Олби, „Чайка“ – А.П. Чехов, „И най-мъдрият си е малко прост“ от Александър Островски, „Дон Жуан“ от Жан-Батист Молиер, „Рейс“ от Станислав Стратиев, „Есенна соната“ от Ингмар Бергман и др.
„Вярвам, че какъвто и театър да се прави, той трябва да бъде театър на достоверността. На достоверното човешко вълнение, независимо дали средата е условна или натуралистична. Зрителят може да повярва и на най-абстрактното, стига да има момент, в който да се идентифицира с героя.“
Най-трудно е да го накараш да се познае в героите от сцената. Случи ли се обаче, ние вече сме влезли под кожата му и представлението, независимо от кой вид театър е, се е получило“, споделя Младен Киселов през 2006 г., когато поставя в Театър 199 „Веселите Разплюеви дни“ по текстове на руския драматург Сухово-Кобилин – трилогията „Сватбата на Кречински“, „Дело“ и „Смъртта на Тарелкин“.
„Младен Киселов осъзнаваше театъра като живот и мисия. Театралната му енергия и любов нямаха граници. В професионалната си работа и в живота той излъчваше неповторимо човешко обаяние“, пише на некролога му, направен от Министерството на културата.
„За мен завистта има две страни. Едната е унизителна, но другата може да бъде изключително благородна и стимулираща. Когато изпитам завист към някого, че прави нещо по-добре от мен, занимава ме не продуктът, а качествата на личността. Бих искал да бъда като този човек, а не да правя точно това, което той е направил. Искам да притежавам неговата концентрация или степента му на вътрешна свобода, ако става дума за творчески акт. Този, който успее да преодолее себе си, слабата си природа, цялата си зависимост от обстоятелствата и т.н., предизвиква благородна завист у мен, защото знам колко е трудно да се сътвори и най-малкото нещо. Такива хора са изключителна рядкост, те ни държат вкоренени в земята и същевременно отправят очите ни към небето. Те ни подсещат, че не сме постигнали още това, за което мечтаем в сънищата си“, признава откровено Младен Киселов.
Режисьорът ни напусна на 29 октомври през 2012 година. Преди смърта си споделя: „Летенето с балон е уникално, защото е много бавно и абсолютно безшумно. И като се надвеси човек навън от коша, осъзнава, че това е едно усещане, което не е изпитвал.“ Сега душата му се рее свободна някъде там горе и почти сигурно изпитва истинската наслада на свободата…
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
