Борис Христов – поетът на споделеното мълчание

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

„Борис Христов е с благи очи, макар погледът му да изглежда строг. В тях виждаш мъдростта, която животът неотменно трупа с годините. Виждаш обаче и тайните, които още не е разкрил в стихотворение. Защото Борис Христов добре владее и силата на мълчанието.

Поетът се ражда на днешния ден, 14 август, през 1945 година в село Крапец, Пернишко. Работи като учител, журналист и сценарист. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски” през 2000 година. Автор е на стихове, сценарии за игрални и документални филми. По-известни са неговите стихосбирки „Вечерен тромпет” (1977 г.) и „Честен кръст” (1982 г.). Д-р Любомир Канов, психиатър, политически затворник по времето на комунистическия режим и автор на белетристични книги описва по следния начин смисъла в поезията на Борис Христов: „При него всеки стих е закована сълза, нищо не може да бъде дописано или премахнато, защото неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише. И затова не могат да бъдат сравнявани с други – те са породени единствено от искреността в сърцето на поета”.

Имам две лични срещи с него. Първата се състоя през далечната 1993 година. Пътьом, дойде в адвокатската кантора, където започнах кариерата си на юрист. Чрез служителка в офиса (негов приятел) беше прочел няколко мои стихотворения. Изкачи пет етажа пеша в кооперацията на ул. „Алабин“, сградата нямаше асансьор. Боледуваше от грип, едва дишаше. „Писането е късане на черва“, каза ми тогава той. Помня го и до днес, защото е истина. Истините се помнят винаги.

За втори път го видях в къщата му в с. Лещен през 2012 година. Тогава му подарих първата си книга (почти 20 години след запознанството ни), отново го гледах в очите и малкото думи, които разменихме, за мен останаха по-важни от прочетените в любима книга. Добри очи. Те също се помнят винаги от мен.“ – Добромир Банев

Резултат с изображение за борис христов поет

Да си припомним три стихотворения на Борис Христов от стихосбирката „Вечерен тромпет“:

КОНЧЕ МОЕ

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал – препускаше душата
и подир тебе аз – едно сърце двуного…
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува –
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег… и белия целувам –
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам – да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето – сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти – звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Заглавна снимка: Фейсбук, творческа страница на Борис Христов

ARTDAY.BG

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

БОРИС ПAСТЕРНАК | За писателя в „Аферата Живаго” и избрани негови мисли

Шпионската история от Студената война, станала причина книгата на Борис Пастернак „Доктор Живаго” да бъде отпечатана на Запад, е разказана в увлекателното изследване на...

Синът на Чарли Чаплин с изненада към българската публика

Юджийн Чаплин, петото дете на Чарли Чаплин готви специална изненада за българската публика, съобщават организаторите. Той ще сподели за първи път три неразказани истории с...

Общината не позволява поставянето на паметник на Стефан Данаилов пред Народния театър

Ирен Кривошиева е гневна, защото столична община не позволява издигането на паметник на Стефан Данаилов пред Народния театър. Актрисата от "Хотел Централ" и "В името...

Теди Москов префасонира монолога на Хамлет в „Дабъ дешил ине“

Теди Москов – един от емблематичните режисьори на българската сцена, и театър „Васил Друмев“ – Шумен, тръгват на своеобразно турне с най-новото си заглавие...

В лицемерието всеки негодник е специалист!

Лицемерие. Двуличие. Подлост. Коварство. Все думи, които ни навяват разочарования от хора – често дори от най-близките. Стара истина е, че от истинските приятели...