Иван Динков поема първата си глътка въздух на 26 август 1931 година в с. Смилец, Панагюрско. Страстта му към думите е само още един от аргументите да завърши Юридическия факултут на СУ „Св. Кл. Охридски“.
Основава Издателство „Христо Ботев“. Пише стихове, проза, пиеси. Успява да издаде десет стихосбирки: „Лична карта“ (1960), „На юг от живота“ (1967 – така и недостигнала до читателите), „Епопея на незабравимите“ (1963, 1968, 1973), „Антикварни стихотворения“ (1977), „Признания пред Белла Цонева“ (1988), „Маски“ (1989), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от отечеството“ (1999) и последната – „Табакера“ (2003).
В прозата оставя след себе си книгите „Хляб от трохи“ (1970), „Почит към литературата“ (1980, 1998), „Докосвания до България“ (1984), „Навътре в камъка“ (1986), „Живот по памет“ (1996), „Време под линия“ (2001) и др. Автор е на пиесите „Комисия за погребение“ (1990) и „Царски двор“ (2003). Лауреат на Националните награди „П. К. Яворов“, „Иван Вазов“, „Никола Вапцаров“, „Димчо Дебелянов“ (посмъртно), „Пеньо Пенев“, „Иван Николов“, „Златен ланец“ на в. „Труд“. Творчеството му е превеждано и включвано в различни световни антологии. Бил е член на СБП. Умира на 23 януари 2005 година.
На Иван Динков е посветен документалният филм „Навътре в камъка“. В него приятели, колеги и близки споделят спомени и впечатления от поета, дават по-широк, по-истински и по-неподправен поглед над живота и характера му.
Поетът отрано се сблъсква с капризите на смъртта. Той много болезнено преживява ранната загуба на сестра си Мария, а в света едва ли има друг автор, който да е погребал майка си в стихотворение още докато е жива. „Из тъмното докосвам живи и мъртви българи. В един миг извиквам от болка, защото докосвам сестра си Мария. Помня всички подробности по погребението на Мария. Късно през нощта приседнах до малката могила, извадих цигара и запуших, загледан в разцъфтелите акации. „Батко – провикна се през студените зими 7-годишната Мария, облечи си палтото, защото мама е далече, а татко е близо“. Снегът, който се сипе по спомена, е виолетов, защото е пролетен. Внезапно от небето, без да отекне гърмеж, върху малкото гробче на Мария падна мъртва яребица. Погледът ми запомни мястото, където падна, но след това се оказа, че мъртвата птица е паднала върху живота ми…“ – пише по късно той.
Неговата чувствителност е толкова голяма, че единствено произведенията му могат да я разкрият в пълната ѝ цялост за света. Не подлежи на преразказ, не може да бъде описана просто ей така… Затова признателно мълчим, припомняйки си едно стихотворение на Иван Динков, посветено на голямата му любов – Белла Цонева.
ПОБЕДА
На Белла Цонева
Чугунен – есенен, лежа в овесите.
Вечер – по мръкнало, тъй както мъртвите:
тъй както Яворов, тъй както Ясенов,
тъй както българо-чешкият Мърквичка.
Под ъгъл – в корена, ъгъл – в короната,
изтича вечното – небето, синьото;
и кротък вятър връща бонбоните –
там – от неделите, там – от годините.
Часът на лампите разгръща пазвата
на светли образи, на святи ликове;
и пак изчезват – в кладенци, в язове,
дълбоки, сенчести – с листа от мигове.
Славянска лирика – за утешение!
По хълбок – кучешки, ръмжа по сушата.
Орляк настръхнали стихотворения
следят очите ми и дебнат мършата.
Под ъгъл – в погледа, на вятър – есенен,
небето – вечното, светлее кърваво…
Отдалечавам се бавно от себе си.
Никоя победа не връща мъртвите!
Още две стихотворения от големия поет:
* * *
Страстта из леглото
трагично говори,
че всяка самотност
е разказ за хора.
Макар и да правят
от фактите басни,
олтарите стари
с това са съгласни.
Иконите жълти
и белите свещи
привнасят навътре
не думи, а вещи.
Добър е живота
или е монтиран
от паж безработен
пред цар детрониран.
Които се любят
съвсем осъзнато,
поне се изгубват
без чувство за блато.
* * *
Капка от небе без облак,
нещо малко вероятно,
едно тихо, едно обло,
едно много малко блато.
От прибраната пшеница
към окапалата шума
две добри и тъжни птици
гледат по човешки умно.
След един живот сред ято
и след толкова миражи
дъното, а не водата,
сигурно е вече важно.
В случая е допустимо,
че сега дори си мислят
за виелиците зимни
из горите иглолистни.
Няма го дори в представа,
но едва ли е измама,
че смъртта се побеждава
само от смъртта на двама.
Димитър Янков
ARTday.bg
