На днешния ден се ражда Дамата на българския театър
Тя живя дълго, прехвърли 90. Живя достойно, предана до последно на театъра и на семейството си. Беше аристократ не само заради гените си. Беше аристократ по дух. Таня Масалитинова – актрисата, за която театърът беше любов и изживя живота си като театър.
Съдбата я лиши от този шанс, но името ѝ е в златните страници на българския театър. За нея възрастта като че ли не съществуваше – дори с многото десетилетия на раменете ѝ нейните сини очи продължаваха да са по детски любопитни към света. Радваше на живота си с три брака, два от които за един и същи мъж, една дъщеря и един внук. И пазеше спомените от сцената – години, препълнени с роли в Народния театър, Театър 199, театър „Бърбуков”… Две от тях – в „Едит Пиаф за себе си” и „Театър, моя любов”, се превърнаха в нейна емблема.
Имах честта да се срещна няколко пъти с Таня Масалитинова – разговори, които и досега са ми в сърцето. Защото беше невъзможно да не я обикнеш. За секунди можеше да те разплаче и разсмее. И да ти предаде, често на шега, изключителната си мъдрост.
На 2 септември – в деня на нейното рождение, нека си спомним за дамата на българския театър с едно интервю, публикувано във в. „Новинар”:
Г-жо Масалитинова, скоро ще посрещнете 83-ия си рожден ден – много ли са наистина тези години?
Много са. И трябва да ви кажа, че всяка година усещам как ми става все по-трудно. До 70, до 80 сякаш не го чувствах така, но сега вече нещата стават по-трудни. Нормално е.
За какво най-често си мислите?
За какво ли не, не дай Боже нощем да се събудя. Почвам да се въртя, да мисля, да чета. Но не чета сериозни книги, защото те така разстройват, че после въобще няма смисъл да спиш. Прелиствам едни такива криминалета, романчета – оттях ми се приспива…Мисля за много неща, най-вече за съдбата на децата – на внука и на дъщерята. Мъжът ми все вика: „Какво говориш постоянно какво било и какво не било…” А на мен спомените ми все изплуват, целият ми живот минава като на лента, преценявам колко грешки съм правила, дали наистина съм ги правила, кога ни е било хубаво…
Забравяте ли лошите неща?
Да, старая се да не мисля лоши неща. Всеки човек е имал и лоши, и добри преживявания, но е по-добре, преди да си отиде, да си спомня хубавите. И най-вече да умее да прощава. Не обичам да пазя злото в себе си, то е като отрова.
А какво са годините, възрастта?
Натрупване, но и мъдрост. На младини бях разпиляна, материалните неща никога не са били голяма ценност за мен. Наследила съм го от родителите си – даже апартамент нямахме навремето, да не говорим за коли, вили и т.н. Проблемът на днешното време е, че хората прекалено се вторачиха в материалното.
Винаги са били вторачени…
Има нещо такова – може би защото младите искат да имат всичко. А въпросът е да имаш толкова, колкото да ти е приятно да живееш, и да имаш интересна работа, тя е голям стимул в живота. Някои хора цял живот работят нещо, което не им е по сърце – жал ми е за тях.
Таня и Леонид, за когото се жени два пъти
Заради любимата си работа вие дори се върнахте от Англия, зарязахте втория си съпруг, когото толкова сте обичали…
Вярно е. Всички ме питаха защо съм се върнала оттам, където имах всичко – прекрасни условия за живот и мъж, когото обичах. Само това обаче не е важно. Особено за човек като мен, който е свързан с изкуство. Едва когато попаднах в Англия, прекъснах кариерата си в България и започнах да скучая, видях, че така не може да се живее, и… се върнах. И никак не съжалявам, защото моят живот пак се уреди – върнах се при първия си мъж и продължих да играя. Това е най-важното.
Знам, че театърът е голямото ви щастие, но китайците казват, че е щастие да живееш в интересно време…
Така е, а аз живях в толкова различни времена… Помня много. Завърших гимназия още преди девети. Помня идването на германците, помня военните паради по случай Гергьовден – коне, ама като в цирк, с такива едни големи опашки, а на един от тях цар Борис… Спокоен, добър живот беше, нямаше я тази апартаментомания, живеехме под наем…
А, спомням си нещо смешно – когато България обяви война на Америка, беше голяма сензация и имаше песен „Паника в Америка” (пее, смее се)… Представяте ли си, Америка умряла от страх, защото сме ѝ обявили война (смее се). А когато хвръкнаха бомбите връз главите ни, паниката беше у нас, но вече истинска. По чудо се спасихме с родителите ми.
Какво се случи?
Бяхме вкъщи при най-голямата дневна бомбардировка над София, но какво нещо е младостта – страшно беше, но някак не се отчайвахме, поне аз. Мама беше тежко ранена и трябваше да я откараме в болницата. Тръгнах по улиците, а те горяха, релсите на трамваите стърчаха забити в земята, разруха, паника, всички бягат, махам, никой не спира. И тогава един циганин с каручка с две колела, на която се продаваше зарзават, каза: „Какво, бе? Къде е майка ти?” (Имитира го.) Натоварихме я и цели четири часа се добирахме до болинцата. Попитах го какво му дължа, а той: „Нищо нема да ми плащаш, майка ти да е здрава!” Циганинът! Той ни помогна. Всичко е до човека, мила.
А колкото до времената – помня и идването на руснаците, и тях посрещнаха с радост като германците… И смъртта на царя помня, целият народ беше покрусен, затова не бива да се учудваме, че Симеон беше посрещнат с толкова надежди. После дойде девети… Моето поколение все живее в преходен период, но тогава беше много страшно – сталинската епоха беше много страшна. Но малко са вече хората, които помнят…
После новата промяна – бях поразена, когато видях всички партийни ръководители в църквата със свещи… Но вече не вземам много насериозно нещата. С тази мъдрост човек си казва: Всичко е преходно, временно. Нещата се променят, както модата, въпреки че някои се връщат. Животът е едно колело – сегаси нещастен, после си щастлив…
Някои мечтаят да спечелят милиони, за да са щастливи…
Да бе, с тоя джакпот пощуряха. И внукът вика – хайде да подадем фиш. Добре де, подадохме. Но честна дума, кълна ви се, не исках да спечеля. Какво ще ги правя тези пари, не дай Боже, да ми се паднат – ще дойдат мутрите да ми ги вземат. На мен не ми трябват толкова много пари. Че и на децата не им трябват. Нека работят, нека си изкарат.
Въпреки че руснаците казват: „Трудом праведным не наливаеш в палат каменный”, тоест с честен труд не можеш да си построиш каменен дворец. Така е, но с честния труд си поне спокоен. За какво ти е разкошен живот, ако вътрешно трепериш, като тези нещастници, дето се стрелят и се убиват.
Скоро колегата ви Сава Хашъмов каза, че е много тъжен…
Да, четох интервюто му в „Новинар” и ми стана много мъчно – той е толкова добър актьор. Играли сме много. Много обичаше и Славка Славова, която също много го ценеше. Но аз не съм тъжна. Тъжно ми е само когато… имам една дископатия, която ми дава отражение и в краката, но съм свикнала с болката. Пък и нямам много време за тъгуване. Въобще няма време за тъга.
Сцена от „Театър, любов моя“ – Славка Славова (вляво) и Таня Масалитинова бяха невероятен тандем на сцената и най-добри приятелки в реалността
Наричат ви лейди на нашия театър, имате и дворянска кръв – как ви изглежда днешната т.нар. аристокрация?
Много ми е смешно. Та ние никога не сме имали аристокрация. Сега има някаква нова буржоазия, парвенюта по-скоро. Богати хора… Гледах веднъж „Сблъсък” по телевизията, дойде един млад човек – Евгени Минчев май беше, който се похвали с новите си скъпи обувки… Какво е това? Не е моментът да се хвалиш с такива неща, когато хората си цепят стотинката на две. Добре, купи си, каквито искаш обувки, като толкова ти е акълът, но си мълчи.
Спомням си през 1959 г. – бяхмеза пръв път в Париж с Лили Попиванова. И в един магазин за разпродажба на изостанали парчета плат видяхме да пазаруват собственичките на най-скъпите бутици – представятели си, те също си правят сметката… Аристократизмът не в парите. Той е в доброто възпитание. Толстой в „Ана Каренина” пише: „Аристократът винаги ще бъде любезен и с последния човек.” Разбирате ли, няма да си вири носа – другото е парвенющина.
Гледате новини, интересувате ли се от тях?
Да, следя всичко. Целият свят в момента не е в ред. Не е само при нас. След 11 септември 2001 г. като че ли всичко се обърка. И не мога да разбера този абсурд в ХХI век да има вражда на религиозна база. Как е възможно! Абе, едни наричат бог – Господ, други – Аллах, Йехова… едно и също е. Какво делят Господа, връщаме се в средните векове. И всичките тези магьосници, предсказатели, вещици. Скоро ще чакаме някоя на метла да полети (смее се).
И този църковен конфликт – възмутена съм, не ми се ходи на църква. Аз съм религиозна посвоему, не съм по ритуалите, те са остатъци от езичеството… Иначе малко повече инициативност му трябва на българина – невърви така, човек трябва да има инициатива, не може всичко да му се поднесе.
Играете в пиесата „Най-древната професия” – ако се изразим образно, това не е ли най-популярната професия на много нива в момента?
Не е далеч от истината, но струва ми се, че то важи за неталантливите, за недостатъчно подготвените, за недостатъчно можещите – тетака прогресират. Между другото, трябва да ви кажа, че тази сексуална революция донесе големи бели – обидноми е да гледам във всеки вестник, дори и в сериозните, разкрачена гола мацка.
Боже господи, женското тяло стана като реклама за агнешко месо. Може би съм старомодна, но… И ние сме имали и забежки, и сме се любили, и знаем какво е секс, но не беше така натрапчиво. За секса вече се говори като за храносмилане. Вярно, че е функция на организма, но все пак, когато е съчетано с чувство, е съвсем друго. Чувството за мярка е много важно.
Без какво не можете днес?
Без семейството си не мога. Много ми се иска още малко да поиграя, защото тогава оздравявам, тогава се стягам, чувствам се още нужна на хората. Но най-много са грижите около мъжа ми, да ми е жив и здрав. Трудно е, но това няма никакво значение. И на него му е било трудно с мен – аз съм му длъжник.
Достатъчно любов ли имахте през живота си?
Да. Обичали са ме много хора и аз съм давала любов. За да иска човек, трябва и да даде. Другото не е любов.
А смятате ли, че всичко е предопределено в живота?
– Имам колебания. Не вярвам, че на всички хора, родени в един и същи ден, ще им се случват едни и същи неща. Видната астроложка Ана Ненова, която навремето ми прави хороскоп, ми каза, че съдбата не е всичко – многое важен характерът на човека и това, което той сам реши да предприеме в живота. Християнската религия казва, че Господ дава свобода на избор.
А какво най-много ви ядосва?
Простотията. Ето този фолк, който залива всичко – той дойде от Лепа Брена, но тя не беше вулгарна, съвсем друга беше. Срещам един познат оперен режисьор, без работа останал. Призна ми, че прави концертите на известна фолкпевица. Викам му, как така, завършил си в Москва… Ами, вика, най-много печеля с нея, билетите се продават като топъл хляб. Да, в кръчмата тази музика върви, но тя заля и екрана, и всичко. Но ще мине и тази мода. Всичко минава!
Таня Масалитинова и Геогри Георгиев – ГЕЦ – партньори на сцената повече от четири десетилетия. На днешния ден ГЕЦ щеше на навърши 91 години
Едит Пиаф, вашата коронна роля, кава: „Не съжалявам за нищо!” А вие?
И аз не съжалявам. Било, каквото било, правила съм грешки много. Имала съм хубави моменти, имала съм и лоши. Но моето щастие беше, че съм работила с чудесни колеги – и Славка Славова, и Лили Попиванова, и Рачко Ябанджиев, и Гец, и много, много… Благодаря на Бога, че съм се оформила като актриса между най-добрите, най-големите от поколението преди нас. А сега махнаха всички стари. Тяхна си работа. Аз не престанах да играя. И дали играя в Народния, в Театър 199 или в провинцията – няма значение.
Театър, моя любов?
Точно така – театър, моя любов (усмихва се), точно така. Театър има навсякъде. А Шекспир е казал най-умната фраза: „Целият свят е сцена и ние всички сме актьори.” Сменят се декорите, пиесите, идват нови, но винаги е театър. Театърът е живот, животът е театър. И любов – към живота и към театъра. Това е човекът.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
