Напоследък често си казваме: Няма ги вече големите артисти, отидоха си… Наистина един подир друг със сцената и със света ни се разделиха именити творци, без които нито театърът, нито киното вече са същите. Един от тях беше Иван Кондов – мъжът, за когото всички казваха „голям човек, голям актьор”.
Беше 2004-а, една от черните години на българската култура от прехода. Тогава си тръгнаха Йордан Радичков, Радой Ралин, Николай Гяуров… Иван Кондов ги последва в отвъдното на днешния ден – 8 септември, донякъде самотен и тъжен… Тогава беше на 79, все още носеше детето в себе си, но и мъдростта на философ.
Иван Кондов е роден на 18 юли 1925 г. във Варна. Там учи в строителен техникум, в последните класове постъпва в театралната студия на Тодор Коларов и това определя пътя до края на дните му. През 1947 г. започва работа като стажант-актьор в новосъздадения театър в Разград. Две години по-късно се явява на изпит и получава „званието” актьор по чл. 9. Завършва актьорско майсторство задочно във ВИТИЗ едва през 1973 г. при проф. Кръстьо Мирски, а до средата на 90-те години на миналия век не слиза от сцената и екрана.
Кондов работи в различни театри из страната като актьор, режисьор и художествен ръководител. Пише биографията си на сцените в Хасково, Русе, Бургас, Сливен, в столичния Сатиричен театър, в Театъра на армията, „Сълза и смях”… Пенсионираха го в Народния театър през 1992 г., но още четири години след това той ръководеше трупата на Театър „София”. Незабравими ще останат превъплъщенията му в спектакли като „Хамлет”, „Езоп”, „Крал Лир”, „Краят на книга шеста”, „Еснафи”, „Я, колко макове” и др., а в киното беше неотразим.
Пестелив пред камерата, в същото време имаше огромно присъствие на екрана. Очите му можеха да изкажат целия свят на неговите герои. Говореше бавно, движеше се достолепно, излъчваше мъжественост във филми като „На малкия остров”, „Магистрала”, „Неспокоен дом”, „Обич”, „Сватбите на Йоан-Асен”, „Сиромашко лято”, „Игрек 17”, „Процесът“, „Бариерата“, в първия български тв сериал „Семейство Калинкови“… За последен път се снима през 2003-а в „Под едно небе” на Красимир Крумов.
Тогава щастието на Кондов беше огромно – за него, актьора пенсионер, не само се беше сетил млад режисьор, но му даде и възможност за пръв път да играе заедно с дъщеря си, актрисата Марта Кондова. До последно тя беше човекът, над когото най-много трепереше.
Няколко години преди това, вече пенсионер, гениалният актьор продаде любимия си трабант, за да бъде Марта красива на абитуриентския си бал. А тя го обожаваше: „С баща ми се разбираме с малко думи, по-скоро се усещаме. Близки сме си. Не е необходимо хората да говорят, за да се разбират. Понякога един поглед е достатъчен.”
Иван Кондов не говореше много, но всяка негова дума се помнеше. Беше мъдрец и чудак. Имаше свой свят, пълен с изстрадана философия и истини. В края на 90-те разговаряхме близо два часа, част от интервюто излезе във вече несъществуващия днес в. „Континент”, а аз дори не подозирах колко дълго ще си спомням думите му. Тогава дойде в редакцията ни, беше тих, аскетичен, отслабнал от болестите си, с тънки пръсти и очи, които сякаш проникват в теб…
Сега вече го няма. Хубаво е, че поне си отиде признат. Навремето беше заслужил и народен артист, а през 1999 г. бе удостоен с „Аскеер” за цялостното си творчество. Година по-късно получи и орден „Стара планина” първа степен за изключителни заслуги към България и по повод настъпването на третото хилядолетие.
Днес гробът му е в Алеята на знаменитите българи на Централните софийски гробища.
Ето част от мъдростта на актьора Иван Кондов:
„Живеем във време, когато човекът смята, че всичко, което върши, е морално, слушайки гласа на своята субективност. Гледаш го на екрана, дал му Бог дар слово, говори все в името на народа и добруването. Слушаш едната и другата, и третата страна, че понякога и четвърта се намесва. И накрая си казваш: „Е, на кого да повярвам?” Имам чувството, че живеем във време, в което няма истина.”
„Живея без всякакво самочувствие. Живея в страдание, отчуждение и самота, почти като екзистенциалист. Огорчен съм. Често като пресичам улицата, се оглеждам по няколко пъти, защото винаги главата ми е запълнена с нещо и ме е страх, че с тая моя разсеяност може да ми се случи нещо. Неведнъж са спирали леки коли до мен и са ме наричали „селянин”. А като погледна, този зад волана на мерцедеса е три пъти по-голям селянин от мен… Ето, виждате ли как живеем. Обидно. Хората се извратиха нравствено, няма вече човешки морален кодекс… Опростя народът, обеднява духовно с всеки изминал ден.”
„В съзнанието на отделния човек навлезе бизнесът, неговият личен интерес. Аз-ът на човека заговори и той е непримирим до жестокост, когато се отнася до неговата кариера – жестокостта ни съпровожда на всяка крачка… откъде да започна и къде да свърша. Казал е Шопенхауер: „Моята философия е малко скепсис и малко песимизъм.” А аз мисля, че това ражда оптимизма. Без това не може, нали? Разбирам, че с магическа пръчка не могат да се оправят нещата, но ако човек не оцелее като нравствено извисена личност, тогава не заслужаваме свободата, която получихме. Тъжни ми са изводите. Загубихме чувствителността си, оттам дойде отчуждението.”
„Не се сърдя на тези, които не ме разбират и гледат снизходително на думите ми. Както казва Цицерон, не им се сърдя, защото ще обидя себе си. Всеки има своя малък свят, в който живее, може ли всеки човек да разбере този твой свят? Не можем да го искаме, може би не е по силите му… Човекът е сложно нещо, затова деликатно трябва да се надниква във вътрешния му мир.”
„Някой ще ми възрази: „Иии, Кондов, не си прав, този народ оцеля и след 500 години турско иго. Да, оцеля, но защото имаше възрожденци. А сега този човек, който е претъпкан с негативни прояви, как ще стигне до доброто…”
„Младото поколение? Нормално е да бъде такова – и ние сме били напористи, безпардонни, смятали сме, че времето на по-възрастните вече е минало, че всичко е отживяло, овехтяло… Е, сега не бих могъл да кажа за всички възрастни актьори това – има мнозина, които са съхранили детето у себе си и то ги държи в съвременните обстоятелства.
Друго има и при млади, и при стари днес – кривнали сме се нещо, ходим прегърбени, изкривени на една страна, вършим злини, за които природата един ден ще ни го върне много жестоко. И сега някой ще каже: „С какви мисли ни занимава този старец!” Днес съвременният човек, като прочете десетина реда и казва „Ясно, овехтяла работа.” Но ще мине време и ще каже „Абе някога четох…”
„Моят живот е на сцената. Много дължа на близките си, защото съм ги пренебрегвал заради театъра. Забравял съм ги, защото трябваше да забравиш всичко извън сградата, когато се движиш по тая висока трибуна – сцената… Като че ли в „Чудак” от Назъм Хикмет, постановка на Леон Даниел, разкрих себе си. Аз си останах такъв чудак, странен малко, отстъпчив…”
„Да остана насаме със себе си в един по-цивилизован свят – от това имам нужда. Този свят, в който живеем, ме оскърбява.”
На заглавната снимка – Иван Кондов (в средата) в кадър от филма „Игрек 17”, реж. Вили Цанков
АRTday.bg
