Николай Хайтов е писател, драматург, публицист, роден на 15 септември 1919 година в родопското село Яворово, Пловдивско. От малък опознава различните страни на живота: бил е камериер, келнер, общ работник в кариера, чирак при дузина различни майстори. Успява да завърши гимназия като частен ученик в Асеновград, а по-късно се записва в Лесотехническия факултет на Софийския университет, където като че ли най-после намира своето призвание. След дипломирането си като инжинер-лесовъд работи в горски стопанства из Родопите и Рила. Но не успява да се спогоди с началниците си и бива уволнен. Николай Хайтов започва да търси наново пътя си в живота. Минава време, докато го открие в в писането. Вече е на 36 години, когато първите му очерци и статии виждат бял свят.
През 1960 година излиза първата му книга. Тя е озаглавена „Хайдути“ и в нея писателят, историкът и краеведът взаимно се допълват. Веднага проличава пристрастието на Хайтов към изкушението на документалната истина. Следват „Жени хайдути“ (1962), „Родопските комити разказват“ (1972), „Капитан Петко войвода“ (1974) и още много очерци, изследвания и истории, свързани със селищата и бита в Родопите.
През 1965 година се появява „Шумки от габър“ – естетична книга за Родопите, в която история, съвременност, природа и човешки съдби си дават среща, за да покажат планината в нов образ. Две години по-късно излиза и малък сборник, който превръща Хайтов в един от най-значителните автори на съвременната българска литература – „Диви разкази“. Историите в него са по истински случки. В тях писателят умело извлича суровия житейски материал, за да направи художествени обобщения, приравнявайки таланта му до тези на добрите европейски литературни творци.
Сборникът „Диви разкази“ достига огромен за размерите на България тираж и досега има десетки издания както у нас, така и по света.
Творчеството на Николай Хайтов е изключително популярно. По неговите книги и разкази са направени много филми, някои от които истински върхове на родното кино : „Козият рог“ (1972), „Краят на песента“ (1970), „Дърво без корен“ (1974) , „Мъжки времена“ (1977) , Орисия (1983)…
Николай Хайтов умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централни гробища – София.
Почитаме паметта на писателя с избрани негови цитати:
„Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре. И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!“
„В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, – а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!“
„Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.“
„В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.“
„Левски е еманация на българщината в най-висшата ѝ форма“.
„Eдно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.“
„Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Да живее България!““
„Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а „правата на човека“ да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.“
„Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.“
,,Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“
„Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“
„Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“
„Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“
„Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“
„Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… Пò си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не слади!“
Димитър Янков
АRTday.bg
