Човекът театър си отиде твърде млад преди 24 години
През 90-те години на миналия век, когато театърът в България едва оцеляваше, един режисьор се стараеше да създава истинско изкуство. Увличаше актьорите в своята естетика и привличаше зрителите с талантливия си творчески поглед към литературния текст и сцената. На Стоян Камбарев обаче не му бе писано да живее дълго.
Постигна театрални върхове, но не успя да победи болестта. Почина от рак на белите дробове, след като успя да създаде забележителни спектакли като „Три сестри”, „Завръщане у дома”, „Майката – Васа Железнова 1910”, „Януари”, „Черна дупка”, „Времето и стаята”, „Рожден ден”, „Ревизор”, „Любовникът”, „Музика от Шатровец”, „О, щастливи дни”, „Идеалният мъж”, „Солунските съзаклятници”… Провокираха го текстовете на най-големите – на Чехов, Пинтър, Радичков, Гогол, Бекет, Оскар Уайлд; на Константин Илиев, Стефан Цанев, Георги Данаилов. И с твърде краткия си път остави незабравима следа в българската култура, която днес продължава да живее с ежегодната награда, присъждана от фондация „Стоян Камбарев” на млади творци.
Стоян Камбарев и Деси Тенекеджиева в най-щастливия си период като съпрузи и съмишленици в театъра
Той е роден на 9 октомври 1953 г. в Пловдив. Следва първо инженерство в София, но през цялото си студентство участва като актьор и асистент на режисьора Любомир Дековски в студентския театър „СУ 113”. През 1983 г. завършва и театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Димитрина Гюрова. Специализира в Краков и Катовице (Полша) и в и в Academia „Silvio D’amico” и Римския университет (Италия). През 1995 г. поема клас по театрална режисура в НАТФИЗ. След смъртта му през 1998 г. неговата съпруга – актрисата Деси Тенекеджиева, основа фондация на името на талантливия театрал.
В деня, в който Стоян Камбарев се раздели с белия свят, си спомняме за талантливия режисьор с негови размисли за театъра, посланията, актьорите и публиката:
„ТЕАТЪРЪТ … е самотно занимание. В самотата откриваш пропуснати истини, емоции, светове, които си подминал. … е старателно подреден хаос … е спомен и живот … никога смърт.”
„СПЕКТАКЪЛЪТ … приобщаването ти към самотните светове на други хора, изкушени от играта театър … някъде там, в тази безумна, болезнена самота се ражда нещо. Нещо, което обичаш, което е нужно на други хора. … отказ от театралната подреденост … несъпоставими по важност неща спокойно могат да се случват едновременно. … дребното и излишното непрекъснато трябва „да се мотаят в краката” на основното действие; второстепенните персонажи просто не трябва да знаят кой е главният герой и какво изобщо е главното в спектакъла, а главният герой трябва да избягва да стои в центъра на сцената, и то на преден план. … в разработването на отделните актьорски линии да се стига до явно излишни подробности: сякаш всяка линия е единствената и най-важната в спектакъла, а после да се смесват нецелесъобразно, невъзпитано, пречейки си една на друга вместо другарски да си сътрудничат в името на пълната и окончателна победа на скуката, т.е. на основната идея.”
„СЛУЧАЙНОСТТА … структурообразуващият фактор, който ме изпълва с доверие. Този мил травестит, така често навличащ дрехите на закономерността. … най-важният двигател за сценичното действие, за постъпките на отделни персонажи.”
„ИДЕАЛНИЯТ СПЕКТАКЪЛ … пред нас е плътна стена и действието протича изцяло зад нея, като ние не чуваме и не виждаме почти нищо.”
„ГЛЕДНАТА ТОЧКА … да е най-неподходящата, най-притеснителната. Това създава усещане за истинност. Не всичко се вижда, не всичко се чува, защото много неща се случват едновременно. Поставен в подобна ситуация, зрителят просто трябва да направи своя избор. Той е поставен в ситуация на свобода.”
„ПОСЛАНИЕТО … избягвам категорично всякакъв вид послания. … Никога не съм искал да отправям послания, защото театърът е живот, случващ се тук и сега. Затова е тленно изкуство … В тленността на театъра има някакво очарование, той свършва със спомена, а споменът е част от човешкия живот. Театърът е спомен и живот, никога смърт.”
„ПУБЛИКАТА … изключително разнородно същество от женски пол, което уважава мъжкото поведение. …смятам, че спектакълът не се прави за публиката.”
„ПРОСТРАНСТВОТО … изцяло поражда представлението, включително и текста.”
„ТЕКСТЪТ … винаги съм мечтаел за пиеса, която окончателно да се създава в хода на репетициите.”
„РЕПЕТИЦИИТЕ … Обичам репетициите. Те са единственото време, в което търся. Обичам това чувство на несигурност, на проверка, на любопитство, което ме обзема тук и сега. В такива моменти съм като хлапе, което иска да изпробва всички игри на света. … репетицията. Обичам я и се плаша едновременно от нея. Тя ме пленява, вълнува, изостря сетивата ми до крайност, прави ме щастлив. Репетицията – най-голямото преживяване в театъра.”
„АКТЬОРИТЕ … децата са най-спонтанните същества на света. След това са актьорите. … Играеш и си развълнуван зрител сам на себе си, като в сънищата. Театърът е блян, игра с начало и край. Обичам края на едно представление, защото поне при мен той винаги е начало на следващия ми опит да пътешествам из човешката природа.”
Източник на снимките и цитатите: www.kambarev.org
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
