Димитър Талев е роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 г.
Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството.
През 1927 е привлечен като коректор във в. „Македония“.През 1929г. поема поста редактор, а на следващата година става главен редактор. Димитър Талев става сътрудник към вестник „Зора” – най-авторитетният вестник по това време, вестникът на интелигенцията.
Обявен е за националист и е изключен от Съюза на българските писатели.
През октомври 1944г. е арестуван без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор ,след това е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол . През октомври 1947г. Талев отново е арестуван .
Здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това той е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците/анархиста Христо Колев Йорданов-големия/.
След 1948г. семейството му е изселено от София в Луковит.
В края на 50-те и началото на 60-те години Талев е реабилитиран напълно.Той се посвещава на свободна писателска практика. Преодоляно е и враждебното отношение от страна на властта. Талев е отличен със званията „Заслужил деятел на културата”, „Народен деятел на културата”, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е дори за народен представител в V-то (31-то) Народно събрание през 1966 г. Умира на днешния ден, 20 октомври, през 1966 г. в София.
Представяме ви избрани цитати на писателя:
“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”
“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”
“Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”
“Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”
“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”
“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”
„Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.”
“А сега – сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка – не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”
“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.”
“Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…”
“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”
“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса. ”
“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.“
“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”
*Цитатите са от известната тетралогия на големия български писател – “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам”
Мануела Георгиева
ARTDAY.BG
