В живота на Светослав Рьорих има две родини. Идва на белия свят в Санкт Петербург в имперска Русия на днешния ден – 23 октомври, през 1904 г. И си тръгва от него 88 години по-късно в Бангалор, Индия. Най-малкият син на прочутите Елена и Николай Рьорих не просто носи артистичните им гени, а следва родителите си и пътя им през света.
Следва философията на своята майка писател и баща художник, попива мъдростта им и под крилото им развива божествените си дарби. Превръща ги в извор на прекрасни картини и философски размисли за света и прекрасното в него. И остава в историята като последовател на философско-практичните системи на Елена Блаватска, Парамаханса Рамакришна, Свами Вивекананда, Шри Ауробиндо и др.
Светослав Рьорих започва да учи тайните на изобразителното изкуство първо при своя баща. Пътува с Николай Рьорих и на археологическите му експедиции из Русия. В Лондон завършва архитектура и отново с баща си, по покана на Сергей Дягилев, участва в създаването на декорите за някогашните Руски салони в „Ковънт гардън”.
Продължава обучението си по архитектура в Колумбийския университет, завършва аспирантура в Харвард. Едновременно е вицепрезидент на музея „Николай Рьорих” и директор на Международния център за изкуство „Корона Мунди” в Ню Йорк. През 1925 г. в САЩ открива и първите си самостоятелни изложби и печели признанието на експертите като талантлив портретист.
Няколко години по-късно поема към Индия заедно с родителите си. Изучава изкуството на народите от Изтока и народната медицина, участва в работата на Хималайския институт „Урусвати” като ръководител на научните изследвания на Биохимичната лаборатория по ботаника, тибетска и индийска фармакопея. Автор е на забележителни книги като „Изкуството в долината Кулу” (1967), „Да се стремим към Прекрасното” (1993) и „Изкуство и живот“ (2004).
Вълнува го ролята на изкуството в човешкото общество – тема, по която беседва и на срещата си със студенти в Софийския университет през 70-те години на ХХ век. Подготвя създаването на център „Рьорих” в България, но внезапната смърт на Людмила Живкова през 1981 г. спира начинанието.
При няколкото си посещения у нас Светослав Рьорих дарява на страната ни 248 произведения на своя баща, които днес са сред най-ценните експонати в колекцията на Националния музей Квадрат 500. Други 288 картини на Николай Рьорих предава на Русия и днес те са в Музея на Изтока в Москва. Умира на 30 януари 1993 г. във втората си родина Индия.
Предлагаме избрани цитати от книгата „Да се стремим към Прекрасното” от Светослав Рьорих:
„В живота всичко е много сложно. Животът се опитва да ни отвлече от истинските неща. Но ние не трябва да пренебрегваме живота, а да го използваме, за да станем по-съвършени хора. Това е като да изкачваш висока планина. Това е нашата задача. И ние трябва по един или друг начин с всички сили да се изкачваме на това по-високо стъпало на живота. Тоест човек трябва да развива у себе си не само знанията, но и правилния подход към проблемите на живота. Човек не трябва да се отдалечава от живота. Той се отдалечава само временно.”
„Трябва да живеем и да се трудим там, където сме нужни; там, където можем да принесем най-голяма полза; там, където имат нужда от нас и където, в края на краищата, е и най-добрата възможност за прилагането на нашите знания, на нашия опит.”
„Трябва да потърсим и да обмислим всички онези пътища, които могат да сближат хората, всички пътеки, които могат да ни доведат до тайниците на сърцата им, да изследваме и да помислим какъв е нашият път, как можем да се доближим до тях и какво можем да им дадем. Само благожелателството, тази вътрешна дружба ще отвори всички врати. Ще дойде време, когато човечеството ще може да гледа на себе си като на едно семейство, като на едно цяло, което взаимно си помага и създава един прекрасен живот.”
„Често безразборно осъждаме другите за това, което се е появило у тях може би преди хилядолетия. Ние не отделяме време, за да ги разберем и с това да се доближим до тях. А знанието и взаимното разбирателство лежат в основата на всичко.”
„Трябва винаги да помним най-важното – желанието и способността да се променим към по-добро са в нашите ръце. То не зависи от никого и от нищо, освен от самите нас. Важното е само наистина да решим да се променим. А за това трябва да съберем мъжество и да се погледнем отстрани. Това е трудно. Но все пак е възможно.”
„И още – трябва винаги да помним, че сме излезли от Безкрайността и Вечността, а пред тези две велики понятия всички са равни! И макар и досега да не можем да ги осъзнаем за себе си, трябва да ги възприемаме като реалност, като неотделима част от нашето съществуване.”
„Да търсим щастие вън от нас е напълно ненужно занимание, защото извора на щастие няма да намерим. Щастието е в самите нас…“
Борис Белев
ARTday.bg
