Райнер Мария Рилке е роден на 4 декември 1875 г. в Прага, но е смятан за австрийски поет, тъй като пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя.
Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата, прекарва пет години във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.
Последните години от живота си Рилке прекарва в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му.
В своята младост Рилке всяка Коледа завършва по една стихосбирка – така публикува книгите „Живот и песни“ , „Жертва на ларите“ , „Увенчан от сънища“ и „Пред Рождество“ , които през 1903 г. обединява в сборника „Първи стихотворения“.
В началото на новото столетие издава стихосбирката „Книга на образите“ в четири части. В Париж той става секретар на скулптора Огюст Роден, който му оказва силно влияние със строгостта на формата, конкретността и експресивността на пластиките си. Във френската столица Рилке създава стихосбирката си „Часослов“ , посветена на писателката Лу Андреас-Саломе, близка негова приятелка до края на живота му. Публикува и сборника „Нови стихотворения“, както и книгата „Реквием“.
След тежка душевна криза, от която се избавя едва с написването на романа „Записките на Малте Лауридс Бриге“, Рилке заминава за Северна Африка, а после за две години се установява като гост на княгиня Мари фон Турн унд Таксис в старинния замък „Дуино“ на Адриатическото крайбрежие – там започва да пише прочутите си „Дуински елегии“ и замисля цикъла „Сонети към Орфей“.
Поезията на Райнер Мария Рилке – от неговата първа книга „Живот и песни“, написана в маниера на сецесионния „югендстил“, до последните му предсмъртни стихове – е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и изтънчено самовглъбяване. В духа на немския неоромантизъм Рилке създава „чисто изкуство“, отправено пряко към човека като единствена значима реалност. Определящи мотиви на творбите му е смъртта и копнежът по отвъдното. За Рилке смъртта е не гибел, а своеобразно възнесение към непознати и далечни небесни региони. Много от повтарящите се образи в творчеството му се фокусират върху проблемите на християнството в една епоха на скептицизъм, самота и дълбока вътрешна тревога. Като изключителен майстор на формата, Рилке си служи със свещенодействен език, достигащ до границите на възможно изразимото.
Райнер Мария Рилке умира от левкемия на 29 декември 1926 г. на 51-години в Монтрьо, Швейцария. Книгата на Рилке „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“ е преведена на български от Гео Милев. В чест на поета е учредена престижната награда за лирика „Райнер Мария Рилке.
Представяме ви избрани цитати на изтънчения автор:
„Остави всичко да ти се случва: любовта и ужасът. Продължавай нататък, никое чувство не е окончателно.”
„Любовта е това: две самоти, които се срещат, пазят се една друга и се приветстват.“
„Всички дракони в живота ни може би са принцеси, които само чакат да ни видят да действаме – поне веднъж, – красиво и смело. Всичко, което ни плаши, може би в дълбоката си същност е нещо безпомощно, което иска любовта ни.“
„Вярвай в любовта така, сякаш е наследство, което само чака да го получиш, вярвай още, че в тази любов има сила и блаженство, тъй голямо, че колкото и надалеч да решиш да стигнеш по пътя си, няма да ти се налага да прекрачваш пределите му.”
„Ето на какво ни учат вещите: да падаме, търпеливо да се доверяваме на тежестта си. Дори на птицата ѝ се налага да го прави, докато се научи да лети.”
„Когато златото е в планината и ние сме изтърбушили дълбините ѝ, за да стигнем до него, а накрая сме се отказали, то ще бъде извадено на бял свят от реката, която копае в тишините на камъка.”
„Красотата не е друго, освен начало на ужаса.”
„Бъди търпелив към всичко, което е останало без отговор в сърцето ти, и се опитай да обичаш самите въпроси.”
„Животът е по-тежък от тежестта на всички неща.”
„Когато двама или трима души се съберат, те все още не са заедно. Те са като марионетки, чиито конци са в различни ръце. Само когато една ръка направлява всички, тогава ги осенява някаква слятост, която ги заставя да се покланят или да стоят. Така и силите на човека са там, където конците се събират в онази стисната властна ръка.“
“Религията е изкуството на нетворците. В молитвата те стават продуктивни: в нея изграждат любовта, благодарността, копнежа си и така се освобождават. Те придобиват и нещо като кратковременна култура: защото се отърсват от много цели заради една-единствена.“
“Пътят към истинската стойност на всички творби минава през самотата. Да се затвориш с някоя книга, с картина, с песен…за ден-два или три; да изучиш житейските им особености и да проследиш техните странности, да изпиташ доверие към тях, за да заслужиш вярата им и да преживееш с тях нещо, каквото и да е: ….страдание, сън, копнеж.“
„Пазете изкуството отвъд препирните на деня, защото неговата родина е отвъд всяко време. Неговите битки са като бурите, които носят семето, а неговите победи приличат на пролетта. Неговите творби са безкръвните жертви на един нов съюз.“
„Изкуството е средството на единици, на самотници да осъществят себе си. Каквото е представлявал Наполеон външно, това е всеки творец вътрешно. През победи той се изкачва нагоре като по стълби. А нима Наполеон е побеждавал някога заради публиката?“
„Когато творецът намери себе си, той остава в своята самота; иска да умре в родината си.“
„Когато критиката не е изкуство редом с другите изкуства, тя си остава дребнава, едностранчива, несправедлива и недостойна.“
„Картина или книга може да разбере истински само онзи, който я притежава. Картините в галерия, видени между другото – объркват. Както при посещение на знаменит човек в хотел.“
„Знаете, че цветето се навежда, когато вятърът пожелае това. И вие трябва да бъдете като него – да сте преизпълнени с дълбоко доверие!“
„След новия страх идва ново блаженство. Винаги е било така.“
„Това е и един от основните закони на живота: Да възприемаш всяко притежание като цялост; тогава и всяко допълнение ще ти се струва излишество, а богатството ще бъде безкрайно…“
Мануела Георгиева
АRTday.bg
