На дешния 12 декември през 1938 година в Дупница се ражда незабравимата Невена Коканова.
Първите актьорски стъпки на Невена са на сцената на Ямболския театър, който носи нейното име, а също и театърът в родното ѝ място. Хиляди неща са се изписали за Коканова, приживе и след смъртта ѝ.
През 2008-а бе представен филм за Невена Коканова, наречен „Аз коя съм” с продуцент и сценарист Георги Тошев, оператор Виктор Попов, режисьор Мария Арангелова. Един филм, направен с много любов и уважение към актрисата, в който участват нейни колеги и близки.
Цветана Манева споделя: „Това сияйно лице, което притежаваше, безупречните ѝ черти и едно наглед спокойствие, което изпълваше цялото пространство и те караше да стоиш… по-мирен, по-смирен. Това е моето възхищение. Незабравимо”.
Покойният Атанас Свиленов – кинокритик, разказва във филма „Аз коя съм”, че Невена не е обичала да говори за себе си, да показва себе си извън ролите, в живота: „Беше човек , който очевидно можеше да изтръгва много от своята дълбока душевност и да го вплита, да го вгражда в своите роли. Това не е само много красивата Невена. Това е Невена, която можеше да усети болката, трагизма, самотата, защото Невена Коканова беше всъщност един самотен човек. Грижеше се за дъщеря си, след като почина майка ѝ, мъжът ѝ рано почина, красавицата на България ходеше с едни големи торби, които мъкнеше по улиците, грижеше се за бита… Тя беше един много достоен човек и това достойнство, което излъчваше е вградено в нейните роли, то присъства навсякъде, във всичко, което тя прави”.
Преди 90-те години Невена Коканова два пъти отказва на журналиста Атанас Свиленов да напише биографията ѝ: „Не ме ли разбра, че аз не мога и не искам да допускам чужди хора до душата си. Не за теб става дума, а за ония, които ще четат книгата с воайорско любопитство. Нещо от душата си съм изляла в своите роли, това е важното, нека другото си остане само за нея. То с болките и с радостите си е само мое, нека си го запазя и да си го отнеса от този свят“.
Невена Коканова има десетки роли в театъра и близо 60 в киното. Познаваме я като Ирина от “Тютюн”, Лиза от “Крадецът на праскови”, Неда от “Отклонение”, Невена от “Спомен за близначката”, Тинка в „Момчето си отива”, Ганета в „Матриархат”. Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев.
В някои от филмите, като че ли Невена играе себе си. А „Спомен за близначката“, режисиран от съпруга ѝ, се доближава до собствената ѝ съдба. Героинята страда от рак на гърдата и отива на село, където прекарва последните дни от живота си. 25 години по-късно, след снимките на филма, актрисата напуска този свят, покосена от същата коварната болест.
„Отклонение” е създаден по сценарий на Блага Димитрова, писан специално за Коканова и с мотиви от едноименния романа на писателката. А музиката е на Милчо Левиев. Ленатата получава златен медал от фестивал в Москва.
Филмът „Крадецът на праскови” е по сценарий и режисура на Въльо Радев. Сниман е през 1964 година по повеста на Емилиян Станев и разказва за невъзможната любов, която се случва във времето на Първата световна война, между българката Лиза и сръбския военнопленник Иво Обренович. В ролята на военопленника е Раде Маркович, който се влюбва в Невена по време на снимките.
Раде Маркович разказва: “Въльо се оказа умен човек. Остави всичко на нас двамата. Искаше да водим някакъв тайнствен, любовен разговор без думи. Така започна всичко и… после никой не можеше да го спре. Ние измисляхме, създавахме една любов, макар с думи да не говорихме нищо за това. Просто говорихме за всичко, включително за мъртвите. И вече не се върнахме от там…” Лентата печели специалната награда на журито и наградата на публиката на фестивала „Златната роза“ във Варна, а Раде и Невена са отличени като най-добри актьори. „Крадецът на праскови“ представя страната ни на фестивала във Венеция. Маркович също вече не е между живите, умира 2 години след участието си в документалния филм „Аз коя съм”.
По значимите награди, които получава Невена Коканова са: „Златна камера” за значителен принос в българското кино, за цялостно творчество и изключителен принос в българската филмова култура; награда за цялостно творчество на Съюза на българските филмови дейци; голямата награда и орден „Стара планина” първа степен получава през 1999 година. Варненският конкурс за българско кино „Златна роза” през 2000-та година учреди награда на името на Невена Коканова, която се връчва за обещаващ филмов дебют на млада актриса.
„Не е нужно да пътувам надалеч,
за да търся моя рай.
Целия го имам тук, около себе си.
Към този рай не е нужно да пътувам, защото той е в мен самата.
Точно по тази причина пътуването е особено трудно.
Изминавам целия път само в сърцето си.“ – Невена Коканова
„Говори се, че женствеността е застрашена, че намалява. Природата ще се погрижи да я опази. Женствеността трябва да се развива. Трябва да се мисли повече за правилата на общуване, за емоционалната култура. Хубаво е мъжът дълбоко да се вглежда в очите на жената. Дори само от желание да я запази. Жената може всичко. Като доказва това обаче, прави лоша услуга на мъжа. Нося у себе си женското подчинение. Големия поклон пред мъжа. Защото съм жена в плътния смисъл на думата. Обичам да бъда подчинена, но без да губя своето аз. Имала съм и винаги ще имам любовта. Ако тя не ме придружава, сигурно няма да съществувам нормално.“ – Невена Коканова
Тя напусна видимия свят на 3 юни през 2000 г., покосена от рак на гърдата.
Кратък откъс от филма „Аз коя съм” с участието на Раде Маркович:
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
