Белодрешкото, влюбен в шопската ръченица
На 30 декември в София, в хотел „България”, умира един от най-известните британски журналисти, Джеймс Баучер. Роден е на „изумрудения остров”, както наричат Ирландия. Това го прави чувствителен към националните стремежи на малките европейски държави.
Славата на Баучер у нас е свързана с дългогодишната му подкрепа за българската национална кауза. Той я защитавал не от ексцентричност, а защото смятал, че е справедлива.
Кореспондентът на „Таймс“ на Балканите е величина в нашата история
В световната журналистика днес има големи имена, които се възприемат като олицетворение на професията. Повечето от тях обаче пишат само за видяното и впечатленията си. Но ако става дума за по-дълбоко проникване в нещата и въздействие на публикациите, днешната електронна журналистика не е непременно най-добрата. Освен Макгахан, „освободителят на България”, чиито репортажи обикалят световната преса през 1876 г., името на Джеймс Баучер, кореспондент на „Таймс” на Балканите повече от 30 години, е величина в нашата история.
Той завършва дъблинския „Тринити колидж” и кембриджския „Кингс колидж”, 10 години учителства в най-престижното средно училище „Итън”. Малко случайно Баучер попада през 1888 г. на Балканите, а 5 години по-късно става постоянен кореспондент на „Таймс”.
Белодрешкото, който играе ръченица в картината на Мърквичка, е самият Баучер
Невероятният ирландец напуска престижното преподавателско място в колежа и се превръща в упорит защитник на националната ни кауза като репортер „от мястото на събитието“. Всъщност кариерата му в София започва с конфликт. В кореспонденциите си до Лондон той осъжда сурово княз Фердинанд и правителството на д-р Константин Стоилов за ролята им в убийството на Стефан Стамболов – този „грубо издялан гений, почти без европейско лустро“. Няколко месеца по-късно враждата е задълбочена. Баучер провежда проучване на поведението на четите в Мелнишката акция през 1895 г. и стига до не особено приятни изводи за отношението им към мюсюлманите в Родопите.
По време на балканските войни заявява, че да се присъедини Цариброд към Сърбия, е все едно да се даде Кент на Германия.
Британският актьор Бен Крос влезе в образа на Джеймс Баучер в спектакъла на ансамбъл „Българе“ – „Осмото чудо“
Неговата обективност и професионализмът му спечелват уважението и дори приятелството на най-големите държавници от епохата – Стефан Стамболов, д-р Константин Стоилов, Иван Ев. Гешов, д-р Васил Радославов. Баучер обикаля надлъж и нашир полуострова, запознава се с крале, с министри, със заможни земевладелци, с генерали, но и с пощальони, с обикновени войници и с бедни селяни. Постепенно става позната фигура както на светските събирания, така и в скромни планински хижи. Притежава детско любопитство. Добър разказвач, при това ерген, той винаги е желан гост.
Прекарал десетилетия на Балканите и опознал ги добре, Баучър се изявява не само като журналист, но и като изследовател и ерудиран експерт. Той се отнася със съчувствие и разбиране към националните стремежи на всички балкански християнски страни. Това личи в отразяването на Критското въстание, на Илинденско-Преображенското въстание и Балканските войни.
Британският денди обича да се предрешва в български народни носии, да спи, завит с ямурлук, да яде хляб и кромид и да пие ракия. Завързва приятелства с хора от различни прослойки. Неговият файтонджия, с когото се сближава, е от село Бистрица. Може би точно той завежда дружината на Баучер, състояща се от известния художник Иван Мърквичка и генерал Вазов, в кръчмата на родното си село. Баучер остава завинаги като белодрешкото, който друса шопска ръченица в центъра на прочутата картина.
Баучер привлича още един виден български живописец. Около 1915 г., към края на кореспондентския му мандат, Никола Михайлов прави портрет на Баучер в шопска носия.
Журналистът сам избира да бъде погребан пред входа на Рилския манастир
Огромна е ролята му за справедливото представяне на македонската борба във Великобритания. Но най-значим е приносът му по време на балканските войни. Баучер се превръща в неофициалната връзка между България и Гърция и улеснява подписването на договора между двете държави. За съжаление, усилията му завършват с провал. Междусъюзническата война нанася крах върху желанието му да види България силна държава, включила земите на македонските българи.
Едно от любимите му места за почивка е Рилският манастир. На 18 април 1903 г. посочил на слугата си къде би искал да бъде погребан – пред входа на обителта, там, където прекарва часове наред в съзерцание и размисли. Обвиняван от гърци и сърби, че е подкупен от българите, той до края на живота си не успява да си купи собствен дом в България, а живее в стая в хотел „България“. Там и умира – само две седмици, след като навършва 70 години – на 30 декември 1920 г. няколко часа след поредната вечеря с дипломати, на която събира материал за бъдеща статия.
Представяме ви извадки от статията „Възходът на България“ на Джеймс Баучер:
„Българското национално възраждане, последно по време, било съпътствано от особено големи усложнения. В усилията си да придобият политическа свобода и обединение на своя народ българите се оказали изправени не само срещу силите на исляма, но и пред враждебността на своите братя християни.“
„Наистина българите имат малко приятели, но не показват признаци на отчаяние. За краткото време на тяхното политическо съществуване те преминаха през толкова много превратности, че вече свикнаха с безнадеждните ситуации. Тяхната държеливост, прозорливостта и твърдата им упоритост, здравомислещите им преценки и интуитивната им далновидност, а също и – какво да добавя? – късметът, който ги съпътства до този момент, може би отново ще ги поставят в добро положение.“
„Българите пострадали повече от всеки друг християнски народ на Балканите от турското завоевание. Географското им разположение в сърцето на полуострова ги изолирало от християнския свят и ги оставило на произвола на турските армии, които преминавали през страната по време на походите си към Австрия и Русия.“
„Предтеча на литературното възраждане бил атонският монах Паисий (1762 г.), чиято „История славяноболгарская“ съживила спомена за отдавна забравените славни дни на този народ. Редица български изгнаници и търговци в Букурещ поставили началото на образователното движение. Откриването на първото българско училище в Габрово през 1835 г. бележи важна епоха в историята на националното движение: през следващите десет години били отворени още около петдесет български училища и образованието престанало да бъде гръцки монопол.“
„Заканата българите да напуснат лоното на Православната църква предизвикала тревога в Русия. Там разбрали, че трябва да се направи нещо, за да не бъде позволено на „малките братя“ да се отклонят от правия път.“
„Създаването на автономна българска църква имало важно политическо значение.
Не само че било признато съществуването на българския народ, но освен това донякъде били определени и неговите географски граници, като правото на създаване на диоцези (определено с Член 10) се простирало на юг чак до Флорина. Гръцката патриаршия продължила да се съпротивлява и успяла да отложи влизането в сила на фермана до 1872 г., когато бил избран първият българскиекзарх Антим. След това изстреляла и последния си патрон, като обявила новата църква за схизматична и отлъчила всичките нейни последователи.”
„Договорът от Сан Стефано реализираше на практика аспирациите на българския народ. Създадената от него нова автономна България се простираше от Черно море до планините на Албания и от Дунава до Бяло море. Притежаваше излаз на Средиземно море при Кавала, включваше окръзите Пирот и Враня и обхващаше всички области на Европейска Турция, в които преобладавало българско население – с изключение на Добруджа, която Русия запазила като компенсация за Румъния заради анексираната от самата нея Бесарабия.“
„Голямата България“ от Сан Стефано беше разделена на три части.
През 1885 г. Източна Румелия се разбунтува срещу турското управление и се обедини с България, към която тя естествено принадлежи по всички закони на етнографията и географията. През октомври 1908 г. княз Фердинанд обяви България за независимо царство и така – трийсет години след войната за българската независимост – Европа най-накрая призна свободата й.
Този мъжествен, работлив, пестелив и упорит народ е показал много качества, които му дават право да играе важна роля в бъдещата история на Югоизточна Европа.“
Люсиена Крумова
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
