Романо Гуардини, роден на 17 февруари 1885 г. във Верона, Италия, е религиозен философ, католически свещеник и теолог. Още през 1886 г. семейството на Гуардини се премества да живее в Майнц, Германия, която става негова втора родина. Учи в хуманитарна гимназия, по-късно е студент във Фрайбург и Тюбинген.
Романо Гуардини е изтъкнат педагог и учител, преподава католически светоглед като „постоянен гост” във Фридрих-Вилхелм университет, Берлин. Преподава философия на религията и християнски светоглед, по-късно и в университета в Тюбинген и най-накрая в Мюнхен. Почива на 1 октомври 1968 г. в Мюнхен.
Романо Гуардини е един от най-значителните представители на персоналисткото светоусещане на 20-и век.
В своите „Автобиографични записки” Гуардини споделя: „Когато човек се ражда, на него му се дава една дума, която той носи със себе си – не само дарба, а дума. Тя се втъкава в неговата същност и е като кодът към всичко, което след това се случва. Тя е сила и слабост едновременно. Тя е поръчение и обет, закрила и заплаха. Всичко, което по-късно в хода на годините се случва, е проявление на тази дума, изразяване и сбъдване. И може би тази дума ще бъде основанието за онова, което някой ден Съдията ще му отсъди.”
Гуардини за несъвършенството на днешния човек:
„Човекът е деен; той напредва, бори се, завладява, работи, съгражда. Той става властелин на нещата, майстор-строител, регент, законодател на света. Но част от живота на същия човек е и способността да почива.
Отдихът, спокойствието е един друг начин на живот, трептящ в самия себе си, също толкова интензивен като действието, но от друг вид. И именно от това спокойствие действието получава своята свежест, своята сигурност, новото и творческото…
… Бученето на рекламите, бърборенето във вестниците и радиото объркват вътрешния смисъл. Все по-трудно става за днешния човек да вижда йерархията на ценностите, да различава между средство и цел, главни и второстепенни неща и да стига до истинска оценка.
Тук протичат две основни форми на човешката жизненост, два начина на човешко отношение, спрямо света, както и спрямо самия себе си.
Нека ги назовем с едно старо наименование – активното и контемплативното (съзерцателното) отношение. Първото е онова, при което човек изхожда от себе си към нещата. Той се отправя към една цел, залавя се и именно така, по силата на онзи закон за двойствеността, е обладан от обекта.
Другото търси собствената средина; укрепва в нея; придобива дистанция спрямо нещата и е свободно спрямо тях.
Първото отношение определя от половин хилядолетие насам живота на модерния човек и с течение на времето нараства постоянно.
Другото става чуждо, губи сила и значение. Последствието обаче е, че способността на човека да пребивава в самия себе си, да заема позиция, да преценява; способността да разглежда далновидно нещата, да прониква до смисъла, да създава ред, става все по-малка. И от ден на ден той се предава безрезервно в обятията на това, което се случва около него.“
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
