1959 година, Виена. Ролан Пети, известен френски хореограф, е на гастрол с постановката си “Сирано дьо Бержерак”. Пети ненавижда светската суета и бърза да се измъкне през задния вход на виенската опера след спектакъла, за да се прибере в хотела си. По пътя се опитва да си спомни странното лице на чужденеца, който се вмъкна в ложата му в антракта, зелените му очи и изразителните скули, огромната чувствена уста, която изричаше на несръчен английски комплименти. “Вярвам, че ще се видим скоро”, беше казал загадъчно чужденецът.
Две години по-късно Ролан Пети закусва в своя парижки апартамент, когато попада на лицето на същия този чужденец в сутрешния вестник. А под него пише:
“Танцьорът чудо на Кировския театър за опера и балет Рудолф Нуреев, на 23 години, поиска политическо убежище в разгара на гастролите на театъра в Париж.” По-нататък статията описва детайлно опитите на тайната съветска полиция, пътуваща с турнето, да хване дръзкия беглец, който с един скок се е изтръгнал от своите придружители и се е хвърлил в ръцете на френската полиция, крещейки “Искам да съм свободен!”. Причината за тази отчаяна постъпка е съобщението, което Нуреев получава на летището, че няма да замине за Лондон с групата си, а трябва да се върне в Москва. Явно КГБ знае, че тайно се е измъквал от хотела в Париж, за да се среща с френски балетисти, а това се смята за измяна на родината. Чакат го партийно наказание и… лагер, а може би и забрана да танцува, мисли тогава с ужас Нуреев. И най-вероятно е бил абсолютно прав.
От този ден Пети започва да следи живота на загадъчния руснак, който по странен начин се преплита с неговия.
Дългият път към свободата
Когато на 17 март 1938 г. малкият Рудолф се ражда с помощта на един лекар и по-голямата си сестра в Транссибирския експрес край заледеното езеро Байкал и е повит с вехта завивка, лекарят пита майката Фарида: но как ще се справите сега с три дъщери и бебе посред зима във влака? Не се безпокойте, отговаря някой вместо нея, това е татарско семейство. Във военната база на Владивосток ги посреща бащата Хамет, който е политрук – преподава политически науки на войниците и се мести с батальона, където нареди Партията. Фарида и четирите деца го следват. Рудик е на две години, когато семейството отново взема влака и пътува 14 дни до Москва, където е преместен бащата. Скоро започва Втората световна война и Хамет е мобилизиран. Още при първите бомбардировки на Москва Фарида стяга оскъдния багаж и бяга с четирите си деца в родната Башкирия, настанява се в малка изба в селцето Чишуана – трети дом на Рудолф за три години. Петимата Нурееви делят избата с възрастно руско семейство. В селцето зимата продължава от октомври до април, а храната за целия ден е парче козе сирене или един печен картоф. “Светът в детските ми представи е един леден, мрачен и най-вече изгладнял свят”, казва Нуреев в едно от последните си интервюта. Една вечер момчето си играе с газената лампа и я разлива върху себе си. Следва… о, блаженство! – болницата в Челябинск, където той получава хартия и цветни моливи, първото нещо, което лично притижава. В спомените си гениалният балетист разказва и как през една безкрайна и тъмна зима майка му се връщала пеша, както обикновено, от 20 километра през заледената степ само за да донесе няколко картофа. Напада я глутница вълци и Фарида успява да подпали одеялото, с което е завита, за да ги изгони.
Рудик расте кротък и затворен, без баща, единственото му щастие е да слуша стария радиопарат, особено когато звучат Чайковски или Бетовен. В детската градина е прицел на подигравки и издевателства заради мизерията, която го принуждава да носи дрехите на сестрите си. “Имаме си просяк в класа, имаме си просяк”, припяват на татарски съучениците му.
31 декември 1945 година е съдбовен ден за Рудолф. Той се вмъква под полата на Фарида, за да гледа безплатно представление на Болшой театър в Уфа, Башкирия. Момчето е омагьосано. “Тогава почувствах, че се откъсвам от своя мрачен свят, завинаги”, казва в спомените си Нуреев. Започва да мечтае само за балет, да танцува всяка свободна минута пред огледалото. И това предизвиква тежък конфликт между него и баща му, завърнал се най-сетне у дома, когато синът му вече е на 14. За Хамет това не е мъжка професия и той винаги го пребива жестоkо, когато разбере, че Рудолф се е измъкнал тайно от къщи, за да танцува с фолклорната група, която сам е създал. “Плачех пребит цяла нощ в ръцете на любимата си сестра Роза”, спомня си Нуреев. Ето защо логично звучи горчивата му изповед в края на живота му: “Обичам да говоря за раждането си. За него мисля като за най-романтичното събитие в живота ми.”
Чужд сред свои, свой сред чужди
За романтичен Нуреев смята и периода след бягството си на летището, когато го приютява френска балерина, влюбена в него, и двамата, дегизирани, кръстосват нощен Париж. Рудолф бързо си намира работа благодарение на подготовката в отличните съветски балетни школи. Скоро подписва договор с балета на маркиз дьо Куевас и докато трупата му от Кировския театър се изявява на лондонска сцена, той излиза в Париж на сцената с балета “Спящата красавица”. Танцува като насън под крясъци ”предател” на една организирана групичка, смътно долавя, че го замерят с предмети и парчета стъкло. Но Париж го забелязва и се влюбва в него. Забелязва го и примата на английския кралски балет – прочутата Марго Фонтейн, и го кани в разкошния си дом, в който чести гости са Джаки Онасис, принцесата на Монако и Мария Калас. Там се срещат отново Ролан Пети и Нуреев и започват да подготвят спектакъл заедно, в който ще танцува и Марго. Още с първия спектакъл Марго и Рудолф покоряват публиката. Хармонията им е невероятна, играта – омагьосваща, макар че той е бил на 23, а тя на 43, възраст, на която другите балерини се пенсионират. Скоро заминават на първото си турне в Ню Йорк.
“Всички световни сцени чакат Нуреев”, пишат френските вестници само месеци след бягството му. Той вече предизвиква масова истерия сред почитателите на балета и разточителни възторзи от критиците. Страст, нечовешка грация, невероятна импровизация, виртуозна техника, съвършен, просто съвършен! И най-вече – свободен. Скоро татаринът започва да пълни и да наелектризира залите. ”Като го гледам, тръпки минават по гърба ми. Той е гений”, казва Ив Сен Лоран. Екзотичен, магнетичен, сякаш с невидими криле, Нуреев се носи по сцената и отключва сълзи, усмивки, спотаено вълнение.
Всичко това е плод на тежък труд. Въпреки че често се прибира в квартирата си на разсъмване, Нуреев е пръв на репетиции и отработва стотици пъти едно и също движение.
За любовта и болката
Колкото повече се изкачва към върха, толкова повече разкрива от своя ужасен характер Нуреев. Вестниците го описват като капризна прима, която беснее, удря плесници на партньорите си, търкаля се по пода и е абсолютно непредсказуем и неуправляем. Приятелят му Найджъл Гослинг го описва така: “Той умее да преминава от ледено презрение към самоирония, от топлота и учтивост към остър сарказъм или към гняв и грубост. Личността му е опасна смесица от мнителност и чувствителност, агресивност и амбиция, егоизъм и варварщина, които са в борба с неговата същност – приветливост, благородство, свенливост и липса на чувство за сигурност.” Скоро всички усещат, че арогантният бог има душа на уплашено, самотно дете. Разбират и още нещо – той има демонична сексуалност, ненаситност, която го кара да потъва в най-тъмните места на града и на своята душа, за да търси непознати партньори, с които да задоволява неистовото си желание за секс. Въпреки кратките си авантюри с жени Нуреев е хомосексуалист. На 26 години започва връзка с датски балетист – Ерик, който стоически търпи похожденията му и скоро деградира като танцьор.
Чест свидетел на неговите нощни похождения е и Ролан Пети. Веднъж Нуреев го води в предградията на Париж, където травестити на високи токове обикалят улиците и широко отварят палтата си, за да покажат голи тела. Пети е шокиран, Рудолф се смее, та той се чувства тук в свои води. Често остава с някое от тези същества, за да получи своята порция бърза, платена и неангажираща любов. Пети не го осъжда дори когато самият Нуреев разгръща палтото си пред тълпа момчета, за да им покаже необикновено големия си член.
В Милано след представление в Ла Скала Нуреев повежда Пети из заспалия град и го отвежда в предградията, в известния театър Смералдо. Артисти от различна възраст изпълняват стриптийз пред разнородната публика, която мастурбира под шлиферите или саката, метнати на коленете. В нюйоркските “сауни” пък Нуреев често се появява дегизиран, за да си тръгне към хотела с няколко момчета наведнъж. Майкъл Келън си спомня гей партитата в банята на Ню Йорк, този воден Гомор, където има басейни и сауни, а около тях се разиграват садо-мазо оргии, има и кабини за тройки. Там Нуреев прави любов с четирима негри пред очите на всички. “Можеше да бъде и активен, и пасивен. Ексхибиционист с подчертан вкус към оргиите”, казва Келън.
Нуреев има няколко постоянни любовници през живота си. Ерик е първият, после се появява и актьорът Антъни Пъркинс, с когото Нуреев има обща квартира в Париж. Следва Жан Клод Бриали, а после – Мик Джагър. Двамата се отдават на съмнителни забавления и разговори до сутринта с много марихуана и алкохол. С режисьора Алън Потс Нуреев живее близо седем години в мрачното си английско имение. И още: Джорджо Сент Анджело, диригентът Ленард Бърнстейн, а също и Ив Сен Лоран, ако се вярва на една от биографките на дизайнера.
През 1980 г. Нуреев среща Робърт Трейси. Двамата стават любовници, но когато Трейси разбира, че Нуреев носи вируса на СПИН, прекратява секса с него, прекратява и балетната си кариера, но остава да се грижи за домакинството му, ангажиментите и последните му години на този свят.
Марго Фонтейн. Рудимания. Ромео и Жулиета
През всички тези години, когато Рудолф ненаситно танцува и прави любов с мъже, а кариерата му придобива феноменални размери, до него е една жена. Марго Фонтейн, за която стана дума в началото. Двамата остават заедно до смъртта на Марго и се грижат нежно един за друг. Между тях винаги е имало тръпка, искра, любовна алхимия, която те успяват да превърнат в триумф на сцената и нежно приятелство в живота. От тази алхимия се раждат изумителните дуети в “Ромео и Жулиета”, “Жизел”, “Лебедово езеро.” “На сцената ние бяхме един дух и едно тяло”, казва Нуреев в спомените си. Марго се влюбва светкавично в мистичния татарин, макар че е женена за сина на панамски олигарх. Трудно е впрочем да не се влюбиш в него, в чувствените му устни, изящните ноздри и дълбоките тъжни очи, в момчешката му гръд и божественото му тяло, до което всяка балерина мечтае да бъде силно притисната. Марго също е пленителна с огромните си очи на кошута, царствената грация и шията на богиня. Макар че е звезда от световна класа, тя се отнася с Рудолф като с равен още от самото начало.
Най-известната балетна двойка на всички времена, пишат вестниците, “хитовият малък екип в шоубизнеса”. Светът е обзет от рудимания, сравняват го с Джейм Дийн, Рудолф Валентино (когото впрочем Нуреев изиграва във филм), Елвис Пресли…
Нерядко публиката го вика на бис повече от 15 пъти! “Смайваше ме силата на неговата интерпретация – пише Фонтейн в мемоарите си. – На сцената той се превръщаше в огнена птица, надарен със зашеметяваща техника, точен и силен стил, дълбока музикалност и безпогрешна хореографска памет. Неотразим магнетизъм!”
По това време Рудолф играе в 250 представления годишно, което означава, че е поне 750 часа на сцената! Като прибавим и дългите репетиции, можем да си представим за каква чудовищна работоспособност става дума. Получава баснословни хонорари, но никой никога не го е виждал да плаща вечеря. Живее същия развратен живот, но винаги е пръв на репетиции и отработва всяко движение скрупольозно.
Рудолф и Марго обикалят цял свят – Стокхолм, Делхи, Сидни, Рио де Жанейро… Навсякъде – планини от цветя, интервюта, аплодисменти. Хората в тъмната зала искат да преживеят тяхната страст, тяхната любов, да извадят от себе си поезията, стъпкана дълбоко под пластовете ежедневие.
През 1964 година мъжът на Фонтейн е ранен тежко от ревнив съпруг и се парализира изцяло. Въпреки настояванията на Нуреев Фонтейн отказва да изостави съпруга си и посвещава времето си на него, както и всичките си спестявания. За последен път танцува с Нуреев през 1977 г., когато е на 58, а вече се е оттеглила в Панама. Няколко години преди да почине от рак през 1991 г., на 72, той успява да отиде в Панама и да я види, след като са се чували почти всяка седмица, а той й е пращал пари, за да си купи лекарства. Нуреев държи фината й, почти безжизнена ръка и сълзите бликат от очите му. Двама души, търсили любов цял живот навън, в другите, но не посмели да я потърсят в себе си. “Това е жената на моя живот. Може би трябваше да се оженя за нея”, казва в спомените си Нуреев.
Танцуващият в мрака
Когато Марго умира, Рудолф е на 51, от няколко години знае, че е болен от СПИН, и се бори като лъв със съдбата си. Има състояние от 80 милиона лири, имения по цял свят – вила до Монако, викторианска къща в Лондон, апартамент в Париж, апартамент в прочутата Дакота билдинг в Ню Йорк, ферма във Вирджиния, вила на остров Сейнт Барт на Карибите, собствено имение на остров Ли Галли до Неапол…
Но е все така самотен, животът му е в куфара и в самолетите, в ресторантите и тъжните хотелски стаи. Спрял е да танцува, защото силите са го напуснали, а публиката го освирква, и има нов любимец – Михаил Баришников. Последните години на сцената са титанично усилие за болния Нуреев. Той се облива в пот, лицето му е смъртнобледо, скоковете му са като на ранена птица. Всеки път зад кулисите го чака верният му масажист, който сваля мокрото трико, загръща го в сух халат и започва акуратно да отмотава десетките метри скоч, в който са омотани като на мумия краката на гения. Крака ужасяващи, с издути до пръсване вени и деформирани пръсти, експлоатирани жестоко без капка милост. Нуреев се отнася към тялото си като тиранин, безмилостно експлоатиращ пленника си. И накрая всичко това се сгромолясва. Рудолф Нуреев крие, че е болен, и продължава да танцува, макар че Ролан Пети забелязва, че танцува лошо. След представлението “Парижката света Богородица” в Метрополитен опера дават прием в чест на балетиста. Нуреев е изтощен, пиян и зъл. Посочва внезапно Пети с чаша в ръка и казва, заваляйки: “А, ето го и мосю Петит (малък – от фр.) с идиотската му постановка, в която трябва да играя урод, макар че съм класически артист. Върви по дяволите, мосю Петит, ти и тъпата ти постановка…” Шокиран, Пети сваля постановката. Така започва необявената им война, която приключва едва със смъртта на Нуреев.
След като слиза от сцената, Нуреев се заема с хореография, става директор на балета на Парижката опера и успява да върне старата й слава с цената, разбира се, на скандали, плесници и поведение на примадона, която безгрижно пропуска например срещата си с крал Хуан Карлос..
Но в същото време той е уникално “око”, което вижда всичко и не забравя нищо, има невероятни познания за репертоара на XIX век, усет за драматургия и за музика. Има огромна библиотека, която не просто притежава, а която е изчел внимателно. Той отрича приятелството, защото смята, че “сме като рибите, срещаме се и се разделяме”, но с Михаил Баришников, който също като него бяга от родината си, често сядат на водка и сладко от диви череши, за да си говорят цяла нощ за Русия и за балета. Нуреев впрочем има възможност да се върне само за една нощ в Русия, вече Русия на Горбачов, за да види умиращата си майка. Фарида едва го познава, тя е полусляпа и бълнува. В интервю за “Кориере де ла сера” Нуреев казва: “Не знам какво почувствах тогава. Усетих, че Русия е студена. Физически и душевно. Отсъствал съм 29 години. Бях като чужденец. С изстинала душа. Разочарован.” Дни след драматичната среща на майка и син умира Фарида, “последната ми връзка с моята страна”.
Сякаш загубил тънката нишка с детството си, Нуреев бързо губи своята енергия, отпада все повече и повече, все по-често се облива в пот, а лицето му е смъртнобледо. От години лекарите го дрогират с АZТ – азидотимидин, уж панацеята срещу СПИН. Една от теориите е, че е починал не от вируса на 55 години, а от отравянето с препарата. В последните две години той отказва да взема лекарства и се оттегля често на острова си край Неапол. “Моето лечение са водата и слънцето”, казва той. И морфинът, разбира се. А, да, и балетът.
На 8 октомври 1992 година, само месеци преди смъртта си, присъства на своята “Баядерка”, разточително пищна и екзотична. В залата гръмват аплодисментите, балетистите се покланят многократно и чакат хореографът да излезе на сцената. Но той се бави. Настъпва смутна тишина. И тогава се появява Нуреев, крехка сянка, придържана от двама балетисти. Кожата му е изтъняла като пергамент, очите му изглеждат огромни и тъжни на изпитото лице. Публиката тайно бърше сълзите си. Никой не е предполагал, че болестта е поразила толкова силно тялото и духа му. Той не може да преглъща и се храни венозно, но почти всяка вечер го карат с инвалидната количка в операта, за да наблюдава от тъмнината на ложата си магията на осветената сцена.
Нуреев умира на 12 януари 1993 г. На поклонението в операта ковчегът му е с венец от бели лилии, същите, които принц Алберт полага на гроба на Жизел. Звучи Анданте Кантабиле на Чайковски. Шестима от любимите му танцьори изнасят ковчега по мраморните стъпала на Храма на балета под аплодисментите на близо 700 души. Нуреев е погребан в руското гробище Сент Жоневиев Дьо Боа в Париж под православни кръстове, сред царски гробове, камбанки и сребърни ели. Последният вълшебник на танца.
Източник: eva.bg
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
