Авторът на „Кладата на суетата“ почина на 87-годишна възраст – откровения от първо лице
Американският писател и журналист Том Улф, автор на романа „Кладата на суетата“, почина в Ню Йорк на 87-годишна възраст, съобщи неговият литературен агент, цитиран от световните агенции.
Писателят е починал в болница в Манхатън, където бил приет заради инфекция.
Том Улф бе видна фигура в „новата журналистика“. Автор на романи и есета, той беше любимец на светските среди с външния си вид на шик денди от старите времена. Той съумя да улови настроенията и културата на Америка в продължение на един обхватен 50-годишен период. Автор е на запомнящи се термини като „радикален шик“ и „аз десетилетието“.
Улф от първо лице:
Имиграцията е тема, която ме интересува. Има много книги, посветени на нелегалната имиграция в САЩ, но като цяло авторите продължават да използват евфемизма преминаване”. Никой не се пита какво става, след като имигрантите са вече тук.
В една друга епоха, ирландците (сега традиционно белите) също са били третирани като втора ръка хора. Но те са се интегрирали, просто защото са били бели. Същото важи и за талианците. Хората от моето поколение смятат, че има четири вида люде: черни, бели, жълти и кафяви, като към последните спадат всички онези, които не се вписват в първите три категории.
Впоследствие бяха измислени нови думи, защото говоренето за цвят на кожата се превърна в абсолютно табу: „латиноси”, „англосаксонци”, „афроамериканци”. В Маями всички тези категории са събрани като в Кавказ – където белите са малцинство от векове. Културите обаче не се смесват помежду си.
След Втората световна война, критиката вече не е особено интелигентна, но има и богати колекционери, които си казват, че ако не разбират едно произведение на изкуството, то сигурно представлява интерес. Много простодушни хора вярват в това (смее се). То е същото като случилото се във френската литература. Появява се Маларме и ето – Зола и Мопасан веднага са отписани като овехтели. И тъй като френската мода винаги намира последователи в чужбина, в Съединените щати – също, епидемията се разраства. Отсега нататък трябва да се пишат сложни и неразбираеми романи, защото най-чистата простота на Толстой, пред когото се прекланям, била „остаряла”. Странно защо, но хората възприемат спокойно факта, че не разбират това, което четат, или което виждат в музея. Видях на изложението Art Basel в Маями възрастни мъже с маратонки и дънки, привърженици на модата „удобно за носене“, да се надпреварват, за да са първите, които ще си купят някакви бледи подобия на изкуство. В
известен смисъл, обществото е още по-смешно, отколкото произведенията на съвременното изкуство.
Целта на всяко едно произведение на съвременното изкуство е то да бъде продадено на богат колекционер. Докато музикалните дискове, книги и филми трябва да стигнат до голям брой хора. Това обаче не означава, че и при тях непременно имате добри резултати – вижте само литературата в САЩ, с цялата тази лудост около „Писателски работилници” и курсове за „творческо писане”. Смятате ли, че е възможно да бъде обяснено как да се напише добър роман? Има ли толкова наивни хора, които да вярват в това?
В Съединените щати, както и във Франция е прието да се мисли, че журналистите са най-лошите писатели. Но аз мисля, че Зола е бил журналист, Джек Лондон също, разбира се, а Стайнбек, както знаем, е направил първо репортаж за бедняците, които пристигат на тълпи в Калифорния в търсене на работа, за да може после да напише „Гроздовете на гнева”, този абсолютен шедьовър. За мен всеки голям роман започва от журналистиката: трябва да се правят проучвания, да се срещате с хора, за които не знаете нищо, и други подобни.
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
