Четири години без Станка Пенчева – стихотворения за вечност
„Вече и аз мисля за това, за което пише моят Марк Аврелий: „Близко е времето, когато ще забравиш всичко, когато всичко ще забрави теб.” Според будизма, човешките мъки били осем: раждане, старост, болест, смърт, раздяла на влюбени, сблъсък с омразата, непостигнати желания, духовно съзряване. Като гледам, повечето ги познавам. Остават ми двете последни: духовното съзряване и смъртта. Второто поне е сигурно.
Ще се въздържа от обобщението добър или лош е бил моят живот – това е вече друга тема. Ще кажа само: струва ми се, че наистина съм го изминала не „благодарение на…”, а „въпреки че…” Дано наистина е така.“
Станка Пенчева
(9 юли 1929 г. – 27 май 2014 г.)
Почитаме паметта на голямата българска поетеса, която напусна видимия свят преди четири години, с три нейни стихотворения:
НЕ МОЖАХ ДА БЪДА…
Не можах дa бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.
Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стан
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта, затоплена шума
и укротена, и намилвана,
до теб ще лежа безшумно.
Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и със нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.
*****
Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
подир други пръстени,
устни, постели –
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени –
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени –
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане –
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.
НЕЖНОСТ
Додето сме млади, додето сме хубави,
обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
ушите ни слушат мили лъжи –
и ний разцъфтяваме като горди кринове,
къпани от ласкави дъждове,
галени от ветрове копринени,
блеснали в лъч мигновен…
Но когато очите ми избелеят
и по ръцете избият кафяви петна,
когато косата ми със снега се слее
и стана просто стара жена –
от всички, които са ме любили,
край мен ще остане само един:
и за него аз ще съм винаги хубава,
неотделима, както преди.
Той ще милва ръката ми, стара и грозна,
ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
с когото ще се състаря.
Станка Пенчева
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
