Авторът Андреа ди Робилант ни потапя в една неустоимо красива любовна история
Сладкодумецът Андреа ди Робилант ни повежда към Венеция с тази любопитна, неустоима, красиво носталгична история за Ърнест Хемингуей и неговата последна муза. Срещата с италианския писател е насрочена за утре, 30 януари, в София.
По време на лов на патици в Италия Хемингуей се натъква на Адриана Иванчич, впечатляваща осемнайсетгодишна девойка, току-що завършила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно ще напише, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал усещането че е „поразен от светкавица“ – клише, което вероятно никога не би използвал освен в оригиналния митологичен смисъл, за да опише своята безпомощност пред каприза на боговете. Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася радост в живота му, вдъхновява го, кара го да се чувства отново млад – понякога дори дете, ако се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното присъствие напълва пресъхналия кладенец на творческите му сокове и го води към забележителен литературен разцвет в късния сезон на живота му…
Андреа ди Робилант е роден в Италия и живее в Рим. Получава образованието си в Колумбийския университет, където специализира международни отношения. Автор е на „Венецианска любов“, „Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон“, „Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен“ и „В преследване на розата“. „Есен във Венеция“ се чете по-скоро като роман, отколкото като биография. Населена е с любовници, бивши съпруги, приятели, издатели и дори с напълно непознати хора, които Папа увлича в своите „безкрайни празници“, мании и драми.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА:
Пролог
През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му съпруга Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го планирали така: първоначалното им намерение, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се отправят към Париж. Но механична повреда ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: тъкмо от Генуа той отплава към дома на борда на „Джузепе Верди“ след Първата световна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – веднъж със задача като млад репортер и втори път на почивка с първата си съпруга Хадли Ричардсън.
Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите спомени се събуждат и той се поддава на копнежа отново да види страната. Двамата с Мери поемат на продиктувано от случайността пътуване, което ги отвежда в езерната област в Ломбардия, после до Доломитите и накрая във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал смъртта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дързък хлапак от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.
Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей никога не е имал възможност да посети този град – ранен е само дни, след като се озовава на фронтовата линия. Накрая успява да го види трийсет години по-късно – пристигат там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надхвърля надеждите му – тя е „абсолютно дяволски прекрасна“.
На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал роман от близо десетилетие и се бори с неоформен ръкопис. Критиците го смятат за автор от миналото, сега цялото внимание е за новите млади писатели, създали си име след Втората световна война. Бракът му не предлага особено много удоволствия. Всъщност пътуването до Европа поне отчасти е опит да се съживи един креещ съюз.
В това отношение първите няколко седмици в Италия изглеждат обещаващи: Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала съпруга си в такова приятно настроение. Но в началото на декември нещата вземат неочакван обрат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща осемнайсетгодишна девойка, току-що завършила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно Хемингуей пише, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал усещането че е „поразен от светкавица“ – клише, което вероятно никога не би използвал освен в оригиналния митологичен смисъл, за да опише своята безпомощност пред каприза на боговете.
Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася радост в живота му, вдъхновява го, кара го да се чувства отново млад – понякога дори дете, ако се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното присъствие напълва пресъхналия кладенец на творческите му сокове и го води към забележителен литературен разцвет в късния сезон на живота му.
Плод на първото пътуване на Хемингуей във Венеция през 1948-1949 година е „Отвъд реката, сред дърветата“, загадъчен и дълбоко автобиографичен роман. Следва „Старецът и морето“, съвършената новела, написана от него в блажения период, когато Адриана му гостува в Куба. Докато е в плен на нейното очарование, Хемингуей пише голяма част от „Безкраен празник“ и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – „Острови на течението“ и „Райската градина“.
Любовта към Адриана предоставя на Хемингуей творчески подем, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си преданост към своя мъчен съпруг невинаги е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници. Няма спор, че отношенията им са носели силен сексуален заряд от самото начало – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на голяма интимност помежду им – във Венеция, в Париж, в Куба, – когато границата може да е била прекосена. Но аз вярвам, както Адриана винаги е твърдяла, че връзката им е останала по същество платонична.
Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, напълно отделен от земния живот. Понякога я е назовавал с испанския израз „una cosa sagrada“ – нещо свещено, което всички, дори съпругата му, трябвало да уважават и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един начин да снеме напрежението и отговорността от нея. Но това не променя фактите: той е женен мъж, прехвърлил петдесет, вече попрецъфтял, безнадеждно хлътнал по два пъти по-младо от него момиче.
Хемингуей открито обсъжда с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея. Но Адриана твърди, че никога не е гледала сериозно на подобна възможност, а я е приемала като чиста фантазия – тя произхожда от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът дори не стои за обсъждане. Самият Хемингуей е наясно, че това никога не е било реална възможност, но му е доставяло удоволствие да си бленува.
Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по темата.
Скандалът е надвиснал над Адриана от самото начало и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква вреда нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкова добре осъзнава психологическите последствия в дългосрочен план). Но угризенията му никога не са чак толкова силни, че да го накарат да сложи край на тази двусмислена и неловка ситуация, та дори и това да означава евентуално да съсипе живота на обичаната от него млада жена.
Имам смътен спомен за Адриана. Като бях юноша, тя и вторият ѝ съпруг граф Рудолф фон Рекс живееха с двете си малки деца в провинциална къща в Южна Тоскана недалеч от дома на семейството ми. Понякога ги виждах по социални сбирки – коктейлни партита около Коледа и други подобни събития. В паметта ми е останала привлекателна жена на четиресет и няколко години, тиха, леко дистанцирана, винаги застанала в ъгъл на пълно с хора помещение с чаша уиски и цигара. Съмнявам се някога да сме разменили повече от няколко думи, но и до днес си спомням меланхоличния ѝ поглед.
Като младеж – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е отнела живота си след продължителна борба с депресия. Погребана беше в малко гробище близо до къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от „пеперино“, тъмносив камък, типичен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня фон Рекс. Когато и да минех покрай гробището, виждах, че гробът е добре поддържан и 9 вечнозелените средиземноморски храсти са грижливо подрязани.
Имах някаква бегла представа, че Адриана е свързана по някакъв начин с Хемингуей, но едва години по-късно, когато се преместих във Венеция със семейството ми по време на годината ми на отпуск от университета, научих повече за отношенията им. Всъщност нямаше как да остана глух за темата: седемдесет години по-късно венецианците още говорят за това, сякаш е клюката на сезона.
Един ден отидох да посетя Джанфранко, по-големия брат на Адриана – бил е като по-малък брат на Хемингуей и дълги години е живял с него в Куба. Джанфранко бе наскоро прехвърлил деветдесет и не беше в много добра форма. Но бях заинтригуван да науча, че неотдавна е продал последния си набор писма до Хемингуей на библиотеката „Джей Еф Кей“ в Бостън, където се помещава Колекцията на Хемингуей.
Месеци по-късно бях в Бостън на рекламно турне за книга и посетих библиотеката, за да погледна писмата на Джанфранко. Вече бяха присъединени към много по-голяма колекция, включваща повечето от кореспонденцията между Хемингуей и Адриана от 1948 до 1956 година. Седнах да прочета писмата и бях изцяло погълнат от тях.
Те покриваха период от осем години, като започваха с дръзка картичка от Адриана, пратена през декември 1948 година с текст, изписан с момичешкия ѝ почерк, гласящ: „Драги господин Папа, Как си? Преуморяваш се с работа ли?“ – чак до последното драматично писмо, сложило край на кореспонденцията им. Пленяващо бе да видя как Адриана израства от невинно девойче, току-що завършило католическото училище „Монахините от Невер“, в светска дама, водеща сложна връзка със знаменитост.
Контекстът, в който бяха процъфтявали отношенията им, ми бе също толкова интересен. Семейството ми имаше здрави връзки с Венеция и областта Венето. Запознат съм с местата, посещавани от Хемингуей и Адриана, както и с хората, с които са общували по онова време. Прачичо ми Карло ди Робилант и съпругата му Каролайн имат малки роли в историята. „Верният бик“, разказ, написан от Хемингуей в Кортина, е посветен на леля ми Олгина.
Хемингуей обичал да се назовава „момче от Венето“.
Според мен е бил истински щастлив тук – също толкова като при риболов в Гълфстрийм, на лов в Африка и при биковете и тореадорите в Испания. В края на първото му, продължило осем месеца посещение, Лилиан Рос, репортер от „Нюйоркър“, го пита как е било. „Италия беше толкова дяволски прекрасна – отвръща той. – Сякаш си умрял и си се озовал в Рая, място, което никога не си се надявал да видиш.“
Заглавна снимка: The Spectator – Адриана Иванчич и Хемингуей
ARTday.bg
