Интервю с журналиста-писател по повод новата му книга „ТАРА & АЗ”
Само този, който е гледал или гледа вкъщи куче или котка, например, знае как животните стават част от семейството и грижата за тях ни променя, правейки ни по-отговорни и отдадени – и към тях, и към любимите ни хора.
Истории за много радостни моменти и пакости разказва в новата си книга „ТАРА & АЗ” журналистът и писател Иво Тодоров. Неговото куче на име Тара получи голяма популярност в социалните мрежи, както и с участието си различни телевизионни предавания. И стана едно от най-разпознаваемите и обичани кучета дори за хора, които нямат домашни любимци.
„Казват, че кучето е сърце, обвито в козина. И когато в живота ти влезе едно малко паленце, готово да прави всякакви бели и лудории, за които не си и подозирал, в началото му се ядосваш. После – полагайки ден след ден грижи за отглеждането му, разбираш, че дори когато му се ядосваш, то е защото те е грижа за него. И един ден – най-неочаквано за тебе самия, си даваш сметка, че го обичаш”, споделя авторът.
Тара е героиня на няколко видеоклипа и филми, които е снимал Иво Тодоров. Тя е нейни приятели – кучета от центъра на София, предимно прибрани от улицата или осиновени от приют, станаха част от няколко фотоизложби за комуникацията между хората и животните. Преди една година Тара отиде да тича по небесните поляни, малко преди авторът да завърши книгата си.
Много мигове на любов и вълнуващи приключения ще изживеят читателите на романа „ТАРА & АЗ”, обещава Иво Тодоров. Той и негови приятели, които също имат домашни любимци, планираха голямо представяне на книгата в София и в други градове, но пандемията с коронавируса отложи всички събития за по-добри времена.
Иво Тодоров в едно интервю за ARTday.bg:
Какво те вдъхнови да напишеш книгата и какво е нейното послание към читателя?
Да обичаме близките и любими хора приживе. Да обичаме и нашите домашни любимци приживе. Да им позволим и те да ни обичат. Защото само любовта е Смисълът. Първият ми сборник с разкази, който посветих на майка ми, излезе само няколко дни след като тя почина преди години. Книгата ми за Тара я завърших само няколко дни, след като тя почина внезапно миналата година. Смъртта ни натъжава много. Но това е и момент, в който се спомняме хубавите неща. И именно тях трябва да запомним. А за да имаме такива спомени, трябва да сме били отдадени на Живота. Затова според мен „Тара и аз” е книга за Живота и животните. Само този, който е гледали или гледа домашен любимец, знае колко пакости могат да направят, но и колко радост носят, когато те посрещат вкъщи. Когато намерих на улицата Тара като двумесечно пале, нямах идея как се гледа куче. Поръчах в онлайн книжарница две книги. Първото, което прочетох, беше „Кучето е сърце, обвито в козина”. Мисля, че това изречение казва всичко. Може би и не случайно има изследвани, според които сърцата на кучета и на техните стопани бият в еднакъв ритъм.
Писането на поезия или на проза ти дава повече комфорт и защо?
Не ги деля като жанрове, за мен и дветe са като жонглиране с думите. По принцип харесвам кратките форми. Затова стиховете се пишат по-лесно. Но ми допадат и кратките разкази. Може би това, че вече много години работя като журналист, ме е научила да бъда синтезиран в изказа си. Според мен всяка новина може да бъде казана в едно изречение. И затова и като автор съм по кратките форми
Коя е историята, която все още не си успял да разкажеш?
Когато ми хрумне някакви история като разказ или фраза – като стих, аз почти веднага ги написвам. Пиша вече на телефона. Телефоните ни позволяват за секунди да публикуваме един текст. Много исках тази пролет да снимам късометражен филм по моя разказ „Майката, която приспа детето си трамвая”, със заглавие „Майка”. Това е най-четеният тест на моя блог. Бяхме се организирали с приятели за снимките ,но дойде пандемията с коронавируса и трябва да изчакаме, защото действието се развива в пълен трамвай. Това е история за една майка и нейното недъгаво дете, изложени на показ пред останалите пътници в трамвая. И е интересно кой какво си мисли в тази ситуация – и пътниците, и майката… Мисля, че може да се получи добър филм.
Какво ни даде и какво ни отне изолацията по време на пандемия?
Даде ни свобода и ни отне свободи, колкото и парадоксално да звучи. От години сме в един толкова забързан ход, че не успявахме да си поемем дъх. Интернет и социалните мрежи ни дават достъп го огромно количество информация, правят живота ни по-достъпен за останалите, помагат ни и на нас по-лесно да стигнем до всеки. В същото време тази достъпност ни натовари също, защото във всеки един момент можеш да получаваме съобщения по месинджър, войбър, уотапп, смс и гледаш да отговориш веднага на всеки. Едно време говорехме само вечер, вкъщи, по домашните си телефони. И сега изолацията ни дава възможност да спрем, да останем вкъщи, да поемем дъх, да помислим за неща, за които нямахме време, да се чуем с близки и не толкова близки хора, за които все само сме се сещали. Да прочетем любима книга отново или някоя нова, да научим нещо ново, например нов език, има много безплатни приложения. Аз например така сега уча немски.
Какво е твоето лично определение за щастие?
Да имаш свободата да бъдеш себе си.
Снимка: Александра Вали; Дигитална рисунка: Диана Костова – Георгиева
Димитър Янков
ARTday.bg
