Вера Мутафчиева – будител на съвременна България

Кин Стоянов, журналист и приятел на писателката, разказва в „Нашият ден“ по БНР

“Благодаря ти, Господи, че ми вдъхна нахалство да пропиша, че ме сподоби с такъв калабалък от измислени човеци. Радвах им се, сякаш изненадващо ги срещам, вниквах в личността им, ядосвах се, ако разкалят терена. Живот, докрай реален. А аз пък, макар неканена, бях се озовала сред тях и нямаше начин да се отърват от мене.” – пише Вера Мутафчиева в своите “Не/бивалици”.

В навечерието на Деня на будителите – поглед към литературното наследство на Вера Мутафчиева в търсене на уникалното и ценното му звучене. Кин Стоянов, журналист и приятел на писателката, разказва в „Нашият ден“:

„Приятно ми е, че връщаме спомена за Вера Мутафчиев. Това е една изключителна съдба, тръгнала от корените на едни изключителни възрожденски фамилии. Нейният баща Петър Мутафчиев създава една голяма историческа школа, въпреки стигматизирането му и обявяването му за шовинист и всякакви други исторически и идеологически смъртни грехове след 9 септември 1944 г. Вера Мутафчиева успя да устои, да запази неговото име, да възстанови паметта на баща си – в края на живота си беше издала абсолютно всичко негово. Когато заедно с Вера издадохме очерка на Петър Мутафчиев за Южна Добруджа (1998-1999), тя ми каза: „Кин, сега вече спокойно мога да си отида, тъй като няма нещо, което баща ме е написал – излязло в периодиката или неизлизало, което аз не съм издала“.

„Някак си много невидими са станали днес истинските будители. Констелацията на българските духовни величия така се е разместила, че голяма част от тях стават незрими за днешните поколения. Една мъгла се е вдигнала, поради много причини, и затъмнява тяхната непреходна светлина. Връщам се отново към афоризма на Йежи Лец, че „всеки век си има своето Средновековие“.

Не бих дръзнал да правя портрет на Вера Мутафчиева. Имах голямото житейско и професионално щастие, като директор на Националния дарителски фонд „13 века България“, тя беше член на Управителния съвет, всяка седмица да водим едни невероятни разговори. Може би бях сред тази нейна приятелска група – млади калпазани (сред които издателят Дамян Яков, писателят и издател Николай Табаков, историкът Бойко Киряков). Тя по един особен начин беше наш ментор и ни даваше от неизчепаемите богатства на своята култура, ерудиция и душевност. Споделяше и доста трудните криволици на своята съдба, описани успешно в своята поредица „Бивалици“. Казваше: „Всеки може и трябва да остави документ за своето време“.

„Не е случайно, че Вера Мутафчиева е първият носител на държавната награда „Паисий Хилендарски“ 2000 г., създадена точно за Деня на народните будители. По това време в България все още не се бяхме разделили с невероятни български писатели, артисти и хора на духа, които сега все повече липсват в културния ни пейзаж. Вера Мутафчиева получи тази награда не само заради целия си принос към българската историческа наука и османистиката, но и за тежестта ѝ като писател.“

„Създаването на Ориенталския отдел в НБКМ. Това е изключително ценно и важно, защото е една много сериозна метафора за това, което се случва на този Балкански полуостров. Как политическите решения могат да доведат до някакви невероятно дълбоки културни и исторически щети, но сякаш съдбата или нещо свише се намесват…“

„Спомням си как Вера Мутафчиева казваше „Историкът трябва да поживее доста време, за да има представа от живота, който ще описва. Един математик може би има таланта да бъде учен още в ранна възраст, но за историка ще трябва време“. Вера често казваше: „Румен, бъдете спокоен. Това, което историкът подготви и напише, ако вярва в него – той е маниак, ако не вярва – е мошеник“. Що се отнася до нейната работа в Ориенталския отдел, то този отдел е на трето място по богатство на архивния си фонд и при нас се съхраняват над 1 млн. листа на старотурски език, чиято обработка продължава с години. Историята с т.нар. „вагони“, когато съвестни български търговци откупуват за стара хартия от подземията на „Света София“ и ги прекарват през границата, и тези вагони са в основата на бъдещия Ориенталски отдел, станал притегателен център не само за наши специалисти. Изворите на османистиката бяха до този момент непознати.

Акад. Вера Мутафчиева, доктор на историческите науки, учен, писател и публицист е родена на 28 март 1929 г. в София в семейството на историка проф. Петър Мутафчиев. Вера Мутафчиева е специалист по османистика и социално-икономическа история на България по време на Османската империя, академик на БАН, доктор на историческите науки. Творческият ѝ път започва от 1952 г. със студии и монографии за историята на България в османската епоха. Автор е на десетки изследователски студии по османистика, балканистика, на монографии и на множество публицистични материали. Има над 35 белетристични книги, някои от които многократно издавани и превеждани. Претърпял 10 издания на български език, „Случаят Джем“ е превеждан на 12 езика в общо 22 чужди издания. Незабравими остават историческите ѝ романи, повести и разкази, сред които „Летопис на смутното време“, „Книга за Софроний“, „Случаят Джем“, „Последните Шишмановци“, „Рицарят“, „Белот на две ръце“, „Богомили“, Аз, Анна Комнина“, „Алкивиад малки“, „Алкивиад Велики“, „Младостта на Раковски“, „Белият свят“, „Бомбите“, „Предречено от Пагане“, мемоарите „Бивалици“, „Разгадавайки баща си“, „Семейна сага“. Сценарист е на първата българска филмова суперпродукция „Хан Аспарух“. Умира на 9 юни 2009 г. в София.

Снимка: veramutafchieva.net; Източник: БНР

ARTday.bg