Маргарита Петкова за Великия Учител Любов
Любовта е като телеграма. Подава ти я животът-пощальон и докато не я отвориш, не знаеш какво пише вътре. Телеграми вече няма, та да речем, че любовта е като sms. Най-често от непознат телефонен номер. Защото когато срещнеш един поглед сред всичките очи, които те заобикалят, никога не си сигурен какво се крие зад него – име, адрес, общи интереси или абсолютно противоположни, миг или вечност, една нощ или 1001 нощи, може да се изброява до безкрайност. Любовта е всичко и всичко е любов. Имам си една дебела книга, издадена преди петдесетина години, в която са събрани сентенции и цитати от пословици и поговорки на вече несъществуващи народи, та до съвременни тогава велики личности – най-многолистният раздел в нея е този за любовта. И можеш да си намериш цитат, отговарящ на влюбеното или разлюбеното ти състояние в момента, но универсално определение няма. Нормално е. Всеки обича по свой начин. Всеки път, когато обича. Любовта е като реката на Хераклит, през която не можеш да минеш два пъти в една и съща вода. Любовта е като птицата, която не може да лети по-високо от себе си. Любовта е и като къртицата, която пък не може да копае по-дълбоко от себе си. Не се описва, не се обхваща, не се обяснява, живее се. Докато я има. Това, което винаги съм казвала и в което вярвам – любовта безспорно е вечна. Сменят се обектите, към които я изпитваш и които я изпитват към теб. Изобщо – опряхме до изпит и изпитание. Тя е и двете. И още хиляда неща. Едновременно. Не се опитвам да я обяснявам, казах, че е невъзможно. И нежелателно. Колкото хора, толкова любови. Да бе, няма множествено число тази дума, ама пък, реално погледнато, по дяволите граматика в случая, има, и още как! Разбира се, че можете да спорите с мен. Разбира се, че можете да ме опровергаете и ще сте точно толкова прави, колкото и аз. А любовта ще ни гледа снизходително отстрани и ще се усмихва с майчинска мъдрост към самонадеяните си деца. Ще ни пусне поредната си стрела, точно когато най-малко очакваме. Точно към най-неподходящия поглед. О, да! Тя, тая прекрасна измамница, далеч не винаги предполага споделеност, килим от рози, розови облачета с розовобузи амурчета, изобщо живот в розово, както пее Едит Пиаф, а ние въздишаме и ни се ще някой да ни вземе в обятията си и да ни говори тихичко… Ядец! Често се случва да седим цяла нощ пред преполовената бутилка, загърнати в неуютния шал на самотата, да си гризем ноктите и да ни гризат съмненията, да се печем на бавния огън на самосъжалението и да ни дави леденият порой на ревността. Да, ама това също е любов, съжалявам, обаче е точно така. И не се знае дали пък тя не е по-силна от безметежното оглупяване, с което двама души се заплесват един в друг. Любовта, вече съм писала, не върви в комплект с гаранционна карта. Не върви със сертификат за вечно потребление. Да не е перпетуум мобиле? Всъщност е – тя върти света на малкото си пръстче, преминавайки от човек на човек, от вечност към вечност, откакто свят светува и докато свят светува. Просто е. И затова е толкова сложна за обяснение. Аз се опитвам да я разказвам в стихове и авторски размисли, но това е моята любов, а не твоята, неговата, нейната, тяхната, на еди-кого си и еди-кога си. Само моята. В единствено и в множествено число. В този ден, в този месец, в двайсет дни или в двайсет години. Уловени мигове. Цялата – е необхватна. Защото днес умираш от любов по някого, а утре не можеш да го гледаш. Защото си изтрезнял от любовния еликсир. Защото си разочарован (ах, колко лесно се разочароваме, понякога ей тъй, от няма нищо!). Защото любимият Някой ти е забил нож в гърба или те е зашлевил през лицето с дума, с подлост, с нещо, което не си очаквал от него. А защо не си очаквал? Любовта ни дава други очи, а после неочаквано си ги взима обратно. Велик Учител е Любовта. Стига да си учим прилежно уроците, а не да бягаме от час с убеждението, че точно нас няма да ни хванат. Хващат ни в крачка. И се просваш от розовите облаци право в най-калната и най-студена локва, на земята. Е, право на избор е дали да си киснеш там или да се изправиш и да продължиш напред. Време ти трябва да се осефериш, ама пък всичкото време, дето ти е драснато, все пак е пред тебе. И пак право на избор е дали ще акумулираш свършилата (и свършила те) любов в омраза към човека, който е излъгал очакванията ти и към света като такъв, или ще си ближеш раните, та да зараснат по-бързо и ще си продължиш напред с един научен урок повече. Аз продължавам. Да, все по-често срещам мнения, че в този свят, дето ни се е случило да живеем, няма любов, има само потребление и пресмятане. Че омразата и завистта стават естествени спътници в ежедневието ни, че недоверието е по-изгодната позиция, защото доверието те прави слаб и уязвим. Умеем ли да обичаме не е въпрос от днес или онзи ден. Отговорът си го дава всеки сам за себе си. Ако искате да знаете – човек цял живот се учи да обича. Който иска, нека се учи цял живот да мрази, то е по-лесно. Само дето с какъвто аршин мерите, с такъв ще ви отмерят, нали? И не ме лъжете, че сте бронирани за онази тъничка стрела, която в незнаен ден и в незнаен час се забива в сърцето ви и няма как да я изтръгнете, колкото и да се правите на неуязвими, прагматични и самодостатъчни. Зъннннн… Любов. Това е. Точка.
Източник: Издателство „Библиотека България“; Снимка: Личен архив
ARTday.bg
