В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница – събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година.
Ето, и вчера беше така – вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества – същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура – това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие.
След тях вървеше Любовта – полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл.
Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:
– Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
– Ба! – откликна Празномислието. – Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът и отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта – рядка и студена.
Яви се също и Вярата – разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.
След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът и беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.
Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
– Здравейте и прощавайте! – заговори тя. – Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам – всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това – човешките Качества? Вие – без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!
Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:
– Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?
– Той ме ограби! – глухо каза Вярата и посочи Ума.
– Задължен съм и, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! – гневно откликна Умът.
– Не се карайте, нещастници! – отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави: – Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава … не на почит у хората … Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа … Но … сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?
– Нея отдавна я няма на земята – измъчено отвърна Правдата.
– Бедната земя! – съжалително каза Старата година. – Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.
– Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота – тихо се оплака Правдата.
– Какво им е? – замислено попита Старата година.
– Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти … – обясни Правдата.
– Нима те също умират? – изненада се Старата година.
– Не – каза Правдата. – Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички – без да си дават сметка, защо именно живеят.
Старата година хладно се засмя.
– Време е! Още минута и ще удари моят час – часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още … Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето – аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два … Какво е това?
Като удари два пъти, часовникът спря да бие.
изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.
Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.
– Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността – съобщи той. – Тя каза – за какво са и на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее…
– Но това е изтезание! – каза Старата.
– Оставаш ти! – непреклонно повтори Меркурий. – И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността – живей!
И той изчезна, посланикът на Вечността… И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.
И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.
И накрая всички си тръгнаха.
Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата – винаги и навсякъде последна.
Максим Горки
ARTday.bg
